Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Същата вечер на излизане от офиса намерих бележка в джоба на палтото си: на нея бяха написани неговото име и личният му телефонен номер. Обля ме гореща вълна. Веднага я пъхнах обратно в джоба си, все едно трябваше да я скрия. Като че ли дори фактът, че я държа в ръка, ми вменяваше някаква вина. Отворих чекмеджето на бюрото си — онова, което заключвам, и я хвърлих вътре. Бях сама в офиса, но се чувствах наблюдавана. Заключих чекмеджето и се прибрах вкъщи.

Тази сутрин, веднага щом отидох в офиса, отворих чекмеджето, за да проверя дали се е случило наистина: бележката още беше там. Постоянно я поглеждах и после я прибирах. През деня чувствах все едно там вътре, заключено, се намира нещо живо.

Допада ми фактът, че бележката е написана на ръка, а не е предварително напечатана визитка със задраскана фамилия, каквато е обичайната практика в подобни случаи.

Никога няма да набера този номер. Сигурна съм. Нещо повече — от първия миг бях сигурна в това. И все пак не успях да я скъсам… Още е там, в чекмеджето.

Не споделих с никого, дори с Федерика. Не знам защо се държах така. Чувствах се виновна пред нея.

Казах само на Паоло. Докато вечеряхме, му разказах всичко, обаче споменах, че се е случило на Федерика.

— Сигурно е някой от онези мъже, които винаги правят така, като брат ми: ако доловят, че съществува и минимална възможност, веднага се пробват. Нахалникът не се е захванал с теб, вероятно е видял, че носиш халка.

Думите му оставиха неприятно впечатление в мен. Не толкова, защото Паоло мисли така, а поради факта, че може би този мъж ме е възприел като лесна.

Нямам търпение да дойде понеделник, за да отида в офиса и да накъсам бележката.

Доволна съм, повериха ми нов проект, над който ще работим с Федерика.

Скъсах бележката с телефонния му номер. Трябва да призная, че помислих малко, преди да го сторя, но после осъзнах, че така е правилно. Не ми се говори повече по въпроса.

Обаче искам да пиша за Паоло. От два-три дни е различен. Тази вечер, когато се прибра от работа, дори ме целуна. Никога не го прави. Дотолкова се изненадах, че го погледнах, като че ли го питах: какво става? Ала той вече се беше отдалечил и главата му бе завряна в хладилника. На вечерята беше странен, изглеждаше разсеян, но се държеше по-нежно от обичайното. Изплаших се да не би да е чел дневника. След това си казах, че е невъзможно. Никога не би дръзнал.

Когато се оплаквам от Паоло на тези страници, после винаги се чувствам виновна. Често ми се иска да залича всичко, да отворя дневника и да откъсна страниците, но в дневниците нито може да се трие, нито да се къса. Това е мое правило: през годините открих, че нещата, които съм се изкушавала да изтрия, с времето са се оказвали най-верните. Ужасява ме идеята, че може да попадне в нечии ръце. В тези на Паоло, на чистачката, на някой крадец. Нито един предмет в къщата не е с толкова висока стойност, колкото тези страници.

Вчера Паоло ме целуна. А тази сутрин ми каза, че в неделя ще ходим на обяд у майка му. Нямам думи. Целувката на Юда. Паоло знае прекрасно колко ми тежат обедите в къщата на майка му.

Днес си тръгнах от работа с тази мисъл в главата и ми се прииска да отида на фризьор и да се подстрижа.

Никога не харесвам прическата си, когато изляза от фризьорския салон. Винаги съм обладана от необходимостта да се прибера вкъщи и да наглася косата си така, както на мен ми харесва. Не смея да го направя пред фризьора, страх ме е да не го обидя. Но днес останах доволна от прическата си и ми се струваше, че лицето ми изглежда по-младо. Въпреки че не ми се ходи у майка му и целувката му на Юда ме подразни, се прибрах с леко сърце. Не се чувствах ядосана, а още по-малко тъжна. После обаче, докато с Паоло вечеряхме, тази весела лекота се стопи. Не знам дали причината е в мълчанието му, или в това, че дори не забеляза новата ми прическа, но ме обзе меланхолия. Така или иначе, не за пръв път не забелязва промените в мен.

Кой от двама ни е по-сляп? Той не успява да види, аз не успявам да разбера. Не успявам да разбера защо това все още ме наранява. Дали Паоло никога повече няма да ме гледа с онези очи от първите ни срещи?

Обедите у свекърва ми бяха истинско мъчение. Всеки път се чувствах като на изпит в университета. Даже по-зле. В онзи ден там бе и братът на Паоло, Симоне. По онова време беше на почти четирийсет години, на всеки два месеца се сдобиваше с нова приятелка и винаги бе готов да критикува женените хора: