Фабио Воло: Първите утринни лъчи

Върнах се в спалнята и се съблякох. Какво ли пък разбира той от тия неща? Веднага щом заговори за пари, се изнизах; ако ме беше попитал колко съм платила, най-вероятно щях да излъжа. Не, със сигурност.

Току-що се извърнах, за да погледам обувките. Моите нови обувки с тънък ток са прекрасни. Много добре постъпих.

Федерика наистина ме разведрява: днес се появи в офиса с много дълбоко деколте — толкова дълбоко, че в един момент дори и го казах. Отговори ми, че умишлено се е облякла така, понеже сутринта се е събудила късно и не е имала време да си измие косата.

— Поне мъжете няма да забележат, защото ще зяпат на друго място.

На няколко пъти през деня ми се случи да си спомня как ме гледаше този мъж. Мисля за момента, в който си казахме „довиждане“. След броени дни предстои нова работна среща.

Толкова се боях от тази среща, че дори не писах за страха си в дневника. Продължавах да се преструвам даже пред себе си — правех се, че присъствието на въпросния мъж не е променило нищо в мен.

По онова време приписвах единствено на този поглед и на този мъж причината за обзелото ме смущение. Ала постепенно осъзнах, че реакцията ми е била обусловена донякъде и от факта, че вече бяха минали години, откакто не се бях чувствала желана жена. През онзи период от моя живот се нуждаех от помощта на дванайсетсантиметров ток, рокля с деколте и ярко червило, за да се почувствам жена. И днес ми се случва да се облека така, но научих, че това са само аксесоари: аз съм жена и обута в дънки, с ниски обувки и без грим.

Днес всичко мина добре. Няма да има повече работни срещи, остана само подписването на договора и галавечерята в Лондон с хората от централата на фирмата. След това — край.

Беше една от най-изморителните задачи, с които някога съм се заемала. През изминалите дни, когато се случеше той да се върне в съзнанието ми, се усмихвах, но веднага започвах да мисля за друго. Тази сутрин, преди да изляза, застанах неподвижно пред отворения гардероб и се зачудих какво да облека.

По време на срещата правех всичко възможно, за да не го гледам. Не исках да окуражавам по какъвто и да било начин поведението му и най-вече не желаех да позволя в мен да се зародят неразумни мисли. Стремя се да избягвам потенциално неудобните ситуации в работата си. Винаги ми е било неприятно. Познавам прекрасно мъжете, които не се отнасят с теб като с професионалист. Сблъсквала съм се с толкова много подобни типове: мъже, които не те и поглеждат, не те оставят да се изкажеш и ако успееш да го сториш, те прекъсват, преди да си привършила, или пък накрая на лицата им се чете усмивка на превъзходство, примесено със снизхождение. Мъже, в чиито глави стои простичкото уравнение: привлекателна равно на глупава. Те автоматично решават, че щом заемаш отговорна позиция, значи си си легнала с някого. Като онзи кретен Бинети. Не е в състояние да приеме, че съм достигнала до ръководен пост, без да съм минала през нечие легло.

Тогава защо, въпреки моето безразличие, дойде в офиса ми и направи това, което направи?

Макар че тогава още не знаех нищо за него, ми стигаха малкото случаи, в които го бях срещала, за да доловя, че не е от този тип мъже, ала не можех да бъда сигурна, че няма да се опита да ме прелъсти, та да извлече полза при преговорите.

Не исках да го призная дори пред себе си, но се надявах интересът му да е искрен и безкористен.

В хода на срещите говореше малко, с топъл глас. Беше от мъжете, които не се страхуват от погледа на другите. Изказваше се изключително конкретно: местата, на които обръщаше внимание, и критиките, които излагаше, бяха винаги уместни.

По време на почивката, докато всички бяха отишли да изпият по кафе, се върнах на бюрото си, за да подредя някои неща.

— Що за почивка е, щом идваш тук да пишеш?

При звука на гласа му зад гърба ми се притесних.

Усетих, че се изчервявам.

— Не ми се пиеше кафе, а и е за предпочитане да подредя веднага нещата, така ще изгубим по-малко време.

— Тогава ще те чакаме оттатък.

— Да, да, благодаря.

Остави ме сама, а на мен ми стана трудно да довърша започнатото. Бях разсеяна.

Спомням си, че през останалата част от срещата се стараех да бъда непринудена и спокойна, но не бях. За щастие, не ми се налагаше да говоря повече. Нещо възпрепятстваше спокойствието ми. Вече дори не беше необходимо да вдигна поглед, за да видя, че очите му са приковани в мен.

В края на срещата забелязах, че по всякакъв начин се опитва да се приближи до мен. Отново бях последната, с която си взе довиждане, и се взря в очите ми. Сведох поглед и се сбогувах набързо. Чувствах се спасена.