Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Влязох в дома му и за броени секунди цялата ми увереност се сгромоляса. Мирисът на тази къща, усмивката му, погледът му, бавната му дълга целувка. Прегръдката му. Вече нищо не разбирах. Не можех да извикам в ума си нито една от думите, дето си бях подготвила, малкото, които си спомнях, бяха откъслечни фрази, изгубили своята сила. Не успявах да произнеса дори тях: в този момент се чувствах така добре, че не желаех да разваля всичко с неувереността си. Той беше толкова красив. Не бях забравила за рисковете, на които се излагах, но ароматът на дъха му беше достатъчен, за да вземе превес над всичко останало. След първата целувка, след като почувствах ръцете му върху тялото си, реших, че ще говоря с него следващия път, а сега ще се насладя на това, което изпитвах. Изкушението да отворя онзи козметичен несесер обаче все още беше живо. Любопитството ми бе огромно, неконтролируемо. Отидох в банята. Исках да разбера какво има вътре и евентуално да се опитам да открия чий е. Знам, някои неща не се правят. Винаги съм критикувала тези, които ровичкат из мобилния телефон на човека, с когото са, но сякаш нещо ме беше обладало. Не можех да се спра. Заключих вратата на банята и се погледнах в огледалото. Исках да видя какво изражение имам, когато нарушавам принципите си. Отворих шкафчето. Кръвта ми застина: несесерът вече не беше там. Проверих зад кърпите, зад електрическата му самобръсначка. Преместих лекарствата, кремовете, всичко. Нищо.

Беше изчезнал.

„Какво да правя сега? — помислих си аз. — Да се върна оттатък и да го попитам къде е козметичният несесер ли? Да му кажа, че миналия път е бил тук, а сега го няма? Ще ме вземе за луда: жена, която, като се затвори в банята, преравя всичко в нея.“

Отново се погледнах в огледалото: изглеждах зле, по-лошо от миналия път. Хиляди хипотези, хиляди мисли изпълваха главата ми. Може би жената, на която принадлежеше козметичният несесер, беше идвала и си го беше взела. Или пък той бе разбрал, че съм го видяла, и го бе преместил. Когато се върнах в спалнята, ме попита:

— Нямаше ли да ми казваш нещо?

— Да, но не беше нищо важно. Извинявай, сега непременно трябва да бягам.

Не успявам да пропъдя от главата си неговия образ заедно с други жени. Вечерта, в която излязох на вечеря с приятелки, а той не отговаряше на съобщенията ми, си представях, че се люби с друга. Мисълта ме възбуди. Този път обаче е различно, чувствам се изключена, слаба и ранима. Не успявам да приема, че може да си играе с друга жена така, както го прави с мен, че би могъл да бъде толкова интимен с нея, колкото е с мен, толкова близък.

Веднъж ми каза:

— Когато влезеш през тази врата и докато не излезеш оттук, ти си моята жена, а аз — твоят мъж. Необходимо ми е да го знам, за да мога да играя с теб. Приемаш ли?

Приех. Сега не съм сигурна дали бих го направила отново.

Целият този страх не се дължи само на ревността поради факта, че намерих онзи козметичен несесер, а най-вече на онова, което изпитах: осъзнаването до каква степен съм се обвързала. Все едно се бях разбудила от дълъг сън, все едно бях живяла, реейки се в някакво абстрактно измерение, все едно всичко се беше случило някак си извън живота ми. Оказах се като изстреляна с катапулт в действителността, затънала съм до шия, а не съм взела никакви предпазни мерки. Разликата е в това, че сега реалността на моя живот съдържа и него. Той вече е реален. Писах, че може би съм се влюбила, сега вече не изпитвам съмнения. Намирането на този несесер, мисълта за друга жена, съзнанието, че може да го изгубя — всичко това ме накара да застана лице в лице с очевидното. Знам, че не би трябвало да го правя, но как да не се влюбиш в мъж, когато се виждаш така красива в очите му? Не бих могла да се откажа от него, нито да спра да ходя там, ако искам да се спася, трябва да се насиля да отстъпя крачка назад. Трябваше веднага да разбера тези неща, да помисля за тях още в началото, но бях прекалено разсеяна от изпитваното удоволствие и еуфория. Трябва да предприема ответни действия. Да намеря решение. Не мога да говоря за това дори с Карла, ще ми каже, че съм сгрешила и че имам развихрено въображение. Изобщо нямам желание да чуя от нея, че ме е предупреждавала.

Никога не съм се чувствала така самотна и съм прекалено уплашена, за да се ядосвам на себе си. Не се страхувам от друга жена, а от това, което изпитвам към него. Така или иначе, не би трябвало да играе с тях на нашите игри.