Фабио Воло - Първите утринни лъчи

В началото всичко, което изживявах, беше пропито с удоволствие и спонтанна радост. Нямах очаквания за някакво въображаемо или планирано бъдеще, единствено настоящето беше от значение, предстоящото не ме безпокоеше ни най-малко. Старото ми бъдеще вече не съществуваше, а с него все още не си бях представяла никакво: когато изпитвах носталгия по такова бъдеще, вземах неговото назаем. Аз вече нямах проекти, мечти, желания — пътувах в неговите.

Защо се оставих да потъна до такава степен? Дали е разбрал колко важен е станал за мен? Ако се наложи да приключа с тази връзка, ще страдам от това… ще ми хареса, ако и той също страда.

И днес нито едно съобщение, нито едно обаждане. Вече не издържам, чувствам се затворница и сама съм си виновна за това. Страхувам се да не си е помислил, че се опитвам да се отдалеча от него. Ще ми се да не му пука какво искам. Мисълта, че не ме търси, ме кара да мисля, че не съм чак толкова важна за него. Въобще не се бори за мен, не се обажда, за да ме убеждава, че греша: едва ли не ми се струва, че това да не ме вижда е точно каквото иска. Не съумявам да разбера дали не изпитва нищо, или просто умело владее чувствата си.

Денят ми в офиса хич не беше лесен. Все едно го правеха нарочно: докато обсъждахме бъдещи проекти, името му се спомена цели три пъти. Чувствах се преследвана, притеснявах се да не би някой да забележи смущението ми — всеки път, щом чуех името му, сърцето ми подскачаше. А щом произнесяха името му, Федерика ме поглеждаше. Ясно е, че е разбрала, само се чудя как го е направила. Може би бих могла да говоря за това с нея.

Вече не съм чак толкова сигурна дали желая да направя крачка назад. Все повече се убеждавам, че би трябвало да спра да се страхувам и да си изградя стратегии. Би трябвало просто да изживея тази връзка, а не все да се опитвам да разбера. Копнея да го видя, обитава непрестанно тялото и духа ми, чувствам целувките му по устните си. Долавям аромата му. Никакво разстояние не е способно да го отдалечи в действителност от мен, вечер винаги заспивам с мисълта за него. Не съм го виждала повече от седмица.

Забравям всичко, защото мисля само за него — докато се разхождам, докато се храня, докато работя, докато си обувам обувките, докато плащам на касата в супермаркета и бъркам кода на дебитната си карта.

Може би не съм способна да се справя и да приема толкова красота. Красотата не присъстваше в живота ми толкова години наред, че сега не съумявам да я изживея, не смогвам да й се насладя… трябва да бъда по-смела. Дори да е опасно, не успявам да се откажа от нея, това е по-силно от мен. Невъзможно е да се откажеш от щастието, може да стане само ако никога не си го познал. Сега си мечтая да танцувам пред очите му, да танцувам за себе си и за него. А ако после трябва да платя сметката, готова съм да го сторя. Никой не ме е принуждавал да правя каквото и да било, отговорността е изцяло моя.

В един момент просто вече не издържах и му се обадих по телефона.

— Здравей, как си?

— Добре, радвам се да те чуя.

Щом си искал да ме чуеш, тогава защо не ме потърси — щеше ми се да му отговоря…

— Ти направо изчезна от хоризонта.

— Каза ми, че си заета, чаках да ми се обадиш ти. Сега, като го направи, съм доволен. Иска ми се да те видя.

— На мен също, кога се връщаш?

— След седмица, работата тук изглежда безкрайна.

— Изморен ли си?

— Изтощен съм. А тази вечер дори съм поканен на ергенската вечер на приятел, който живее тук. Това ще ме довърши. Вече не съм на възраст за някои неща.

— Ергенска вечер със стриптийз ли?

— Не, мисля, че ще бъде само обикновена вечеря.

— Дано в края на вечерта някоя мацка все пак да се поразхвърли.

— Дано… — Чух го как се смее, а после продължи: — Нямам търпение да се прибера.

Радвах се, че отново го чувствах близък. Цялата тежест от последните дни си беше отишла. Веднага се почувствах по-лека, щастлива и глупава заради всичко, което ми беше минало през ума.

— Много ще ми бъде приятно да прекарам един ден с теб — като онази неделя. Мечтая си да ме погушкаш, копнея да бъда в прегръдките ти, дори и да не се любим.

— Защо без да се любим?

— Не, имах предвид, че не сме длъжни да се любим.

Не знам защо изтърсих нещо толкова глупаво, но точно това чувствах през последните дни.

— Когато се видим следващия път, ще решим дали да се любим, или не, въпреки че май отсега знам какво ще ми се иска на мен — отговори ми той с ироничен тон. Разсмяхме се едновременно.