Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Изморен ли си? До късно ли продължи?

— Да, изморен съм, но не стоях до много късно. По някое време се прибрах вкъщи.

Разговорът ставаше все по-труден за мен. Приличаше на еднопосочно интервю.

— Звучиш ми някак си странно… Сигурен ли си, че си добре?

— Да, добре съм.

— Ядосан ли си?

— Не.

— Тогава какво има?

— Нищо.

— Не е вярно, че няма нищо, студен си, резервиран, отговаряш едносрично…

— Не съм ядосан, просто не ми харесва да получавам десетки обаждания и съобщения по телефона. Щом не реагирам, това означава, че в този момент не мога да го направя. Когато взема телефона си и открия съобщение или обаждане, отговарям. Не е нужно да бъдат хиляда.

— Извинявай, притесних се. Изчезна, мислех, че може да се е случило нещо.

— Притеснена от какво? Казах ти, че съм затрупан с работа и че ще ходя на купон.

— Стигаше да ми напишеш, че всичко е окей и че ще се чуем друг път. Не беше нужно много, и малко щеше да ми бъде достатъчно, вместо да изчезваш…

— Не съм изчезвал, просто не съм свикнал да ме обсаждат така.

— Съжалявам, че си се почувствал по този начин, не ми беше това целта.

Отсреща — тишина.

— Слушай, наистина съжалявам, нямах намерение да те притискам или да те „обсаждам“, както ти се изрази. Само исках да чуя гласа ти.

— Елена, променило ли се е нещо между нас?

Този път аз бях тази, която направи мълчалива пауза. Не можех да му кажа истината по телефона, да призная, че съм забелязала, че съм преминала границата. Затова излъгах, отново:

— Не, нищо не се е променило. Само исках да те чуя и да разбера как си, а после започнах да се притеснявам. Може би попрекалих, защото копнеех да те видя и се почувствах зле от това, че не успях да ти кажа „довиждане“, преди да заминеш.

— Разбрах, нека да сменим темата.

— Желаеш ли да ме видиш, или те разубедих?

— Желая да те видя, но сега не мога. Когато се върна, ще се видим.

— Веднага щом ми кажеш да дойда — идвам, даже с цената да ме натирят от работа.

Дори по телефона разбрах, че съм го накарала да се усмихне.

— Добре, сега обаче трябва да затварям, ще се чуем по-късно, чао.

— Чао, до по-късно.

Продължавам да си повтарям думите му и се опитвам да си припомня тона и дължината на паузите, да преценя и най-дребния нюанс. Всеки път, когато ги прекарвам през ума си, се обагрят с различни значения.

Трябва да внимавам, или рискувам да съсипя всичко. Вече не съумявам да се държа по правилния начин, струва ми се, че всяко нещо, което върша и казвам, е погрешно, и колкото повече се стремя да оправя нещата, толкова повече влошавам ситуацията. Вече не съм сигурна в нищо. Дори сега бих искала да го помоля за извинение, да му кажа, че съжалявам за това си поведение. Иска ми се да му призная, че съм го излъгала повече от веднъж само за няколко дни, докато преди не съм го правила никога. Със сигурност съобщенията не помагат за комуникацията, защото биха могли да бъдат интерпретирани по различен начин, понякога даже разговорът по телефона не е достатъчен, човек не може да види изражението на другия. Ако беше тук, срещу мен, нямаше да бъде нужно дори да обяснявам: щеше да разбере за миг, както е ставало винаги.

А ако не лъжа само аз? Може би е с друга жена, може би с тази, с която се любихме заедно. Може би тя е жената с него, а аз съм била нейният подарък. Може би всеки уикенд ходи с нея в Тоскана. Може би тя живее в друг град и се виждат само през уикендите, когато съм принудена да съм си вкъщи с Паоло. Може би козметичният несесер е неин. Но онази неделя, като бяхме заедно през целия ден, той не получи странни обаждания. Щях да забележа. Всъщност никога не са му се обаждали, а това е още по-странно.

Мислите препускат в ума ми, ала повечето са лишени от смисъл.

Липсва ми. Опитвам се да си представя следващата ни среща: ще вляза през онази врата, ще се прегърнем, ще се любим и всичко ще е отново както преди. Ще бъде ненужно дори да говорим.

Минаха два часа от разговора ни. Мислех, че ще ми се обади, но вероятно няма да го направи. Трябва да бъда спокойна и да не позволявам на страха да ме обземе. Отивам да се разходя.

Минаха пет часа. По време на разходката държах телефона си в ръка през цялото време, от страх да не би да не чуя, когато позвъни. Не се обади.

Може би в края на разговора се е държал мило само за да ме успокои и да избегне опасността да продължа да му досаждам. Стигнах дотам, че не знам какво да мисля. Снощи прекалих със съобщенията, но се извиних за това.