Фабио Воло - Първите утринни лъчи

В този момент почувствах как все едно в стомаха ми избухна резервоар, пълен с бензин, който възпламени лицето и цялото ми тяло. Изгубих контрол.

— Паоло, погледни ме в лицето и ме чуй добре: въобще не ми пука какво казва или мисли майка ти. Не я понасям, никога не съм я понасяла. Никога не ми е било приятно да ходя на обяд в дома й, нито веднъж. Винаги е било като наказание за мен. Да слушам всичките й скапани вмятания и коментари: „Ти моя син храниш ли го изобщо? Изглежда направо съсухрен. Заповядай, скъпи, яж“, „Колко слоя кори слагаш на лазанята? Да не би да купуваш готов бешамел?“, „Защо вземате купешко сладко, а не го правиш ти? Не е трудно, дори ти можеш да го направиш. Приготвих ти два вида — от смокини и от праскови“. По-често ги хвърлям, защото са гадни. Да, Паоло, смокиновото сладко на майка ти е гадно, съжалявам, ако те засягам, но не става за ядене, ароматът му е като на изгоряла гума. Ако утре дойда у майка ти, кълна ти се, че този път ще й кажа всичко. Всичко! Как те държи в шах чрез чувството за вина или как ти пълни стомаха с каквато и да е храна, която й попадне. А ти, на твоята възраст, все още не си успял да й кажеш „стига“. Все още не си съумял да я накараш да се отнася с теб като с мъж, а не като с дете, неспособно да си купи само даже чифт слипове. Паоло, майка ти все още ти купува слиповетеееее! А ти никога не се опълчваш, дори при състоянието на отношенията между нас. Как успяваш да се правиш, че всичко е наред? Да се преструваш, за да не застанеш лице в лице с нещата? Не понасям повече нито майка ти, нито нашия брак!

Докато Паоло ме гледаше, погледът му застина. Думите ми бяха като студен неочакван душ, включително за мен. Бяха излезли от устата ми, без дори да имам време да ги обмисля.

— Елена, полудя ли? Не мога да те позная, какво става с теб? Помолих те само да отидем на обяд у майка ми…

— Става това, че ти не искаш да осъзнаеш, че между нас е свършено, не желаеш да видиш как стоят нещата, преструваш се, че още се обичаме. Не забелязваш ли, че вече не желая вниманието ти, че даже не го търся? Че се отдръпвам, когато се приближиш към мен? Че ако се опиташ да ме целунеш, се извръщам на другата страна? Какъв мъж си, щом се държиш така, все едно не е станало нищо, пред една жена? Паоло, не те обичам вече, не те обичам от месеци и се мъча да ти го кажа по всякакъв начин. Не ми отговаряй, както обикновено, че е нормално, че става дума за криза, или както последния път, когато ми каза, че в една двойка това е „физиологично обусловено“.

Вече не съумявах да сдържам гнева и излиянията си. Той се опита да се защити както можеше.

— Слушай, ти си виновна, че стигнахме дотук, ти си тази, която винаги усложнява нещата — губиш контрол над себе си, както сега, оплакваш се, създаваш проблеми. Вината със сигурност не е моя.

Думите му наляха още бензин в огъня.

— Върви на майната си, Паоло. Върви на майната си. Отдадох целия си живот на този брак, вярвах в него повече от теб, дадох всичко, което имах и което можех. Отстъпвах винаги когато се налагаше, в старанието си да не искам това, което желаех и което ти не ми даваше. После правех стъпка напред, за да почувстваш, че още съм до теб. Поставих твоите нужди над моите, живеех според твоите ритми, твоите разбирания, твоите пространства и твоите желания, като си мислех, че после нещата ще променят хода си, че ще дойде и моят ред. Повтарях си, че трябва да не очаквам нищо и да се науча да бъда по-самостоятелна. Но съм грешала. Само Бог знае колко голяма е грешката ми, понеже моят ред така и не дойде. Ти не предприе и една стъпка, за да спасиш този брак, остави го да си тече по същия начин, като се преструваше, че всичко е наред. А сега ми казваш, че вината е моя? Върви на майната си, Паоло. Наистина.

— Ти върви на майната си, Елена. Никога нищо не ти харесва, нито веднъж не съм проявявал неуважение към теб, нито съм те наранявал. Ти си една разглезена неблагодарница и след всички тези години, които сме прекарали заедно, ти си тази, която разваля всичко.

— Паоло, тръгнах си преди месеци, а ти дори не го забеляза.

— Аз ще си тръгна, нямам намерение да оставам тук и да слушам глупостите ти. Ако не ти се идва у майка ми утре, недей да идваш. Отивам да се разходя.

И тресна вратата след себе си. Когато се върна, беше късно вечерта и аз вече бях в леглото в класическата роля на спящата красавица. Не мигнах през цялата нощ, в седем станах и излязох. След една дълга разходка и закуска в кафене се обадих на Карла. Нуждаех се да споделя с истинска приятелка. Но тя незабавно ме прекъсна: