Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Страх ме е, че искаш да превърнеш тази връзка в нещо различно, а аз не съм уверен дали го желая.

— Значи, ако остане на теб, ще продължаваме все така? Ще идвам у вас да се поизчукаме и после ще се връщам вкъщи, а? Това ли искаш?

— Знаеш прекрасно, че не става дума и никога не е ставало дума само за изчукване.

— А за какво става дума?

— Нямам дума, с която да го опиша. Това, което изживяхме, го изживяхме заедно и ти също знаеш какво беше.

— Кажи ми тогава какво искаш сега?

— Съвсем същото като онова, което имахме до днес. — Отговорът му все едно ме прониза с кинжал в гърдите.

— Нещата се променят, развиват се — и този техен ход ми се струва естествен.

— Не че не искам, просто не мисля, че съм способен. Със сигурност не в момента. — Изражението му се беше променило. След мълчание, което изглеждаше безкрайно, добави: — Не съм способен да ти дам това, което желаеш. В онзи апартамент, в онази мярка знам какво да правя, знам какво искам, знам да се отдавам, знам да вземам. Извън онова измерение се губя. Възможно е някой ден да се науча, но е възможно и да не се науча никога.

Усещах как гневът се надига в мен.

— Ти просто се криеш зад тези думи, казваш, че не си способен да обичаш и толкова. „Такъв съм — вземаш или оставяш…“ — Не ми отговори нищо. — Кажи ми по-добре, че не съм на необходимата висота, че не съм ти достатъчна, за да се промениш!

Гледаше ме мълчаливо, страхувах се от отговора му.

— Проблемът не си ти. Единствено аз, понеже знам докъде мога да стигна. Всеки трябва да живее, както може, въз основа на собствените си способности и собствените си ограничения.

— Едно е да кажеш: „Не съм способен“, съвсем друго е: „Искам, но ми е нужно време“.

— Сега не съм готов и може би няма да бъда готов никога.

— Ако не се опиташ, откъде ще знаеш? Оставаш си на същото място, закотвен за представата, която имаш за себе си, и не си даваш никаква възможност да се промениш, да изживееш нещо различно.

— Сега не съм готов.

Светът се стовари върху ми, но останах на крака. Изиграх последната си карта.

— Тогава нека да се престорим, че този разговор никога не се е състоял.

Опитах се да се приближа, за да го целуна, ала той ме спря.

— Почакай, по-добре да го довършим. Не искам да го оставя до средата, защото не желая да го подхващам отново.

Постояхме още малко, без да говорим. Гледаше ме втренчено, а аз заразглеждах фасадата на къщата.

— Елена, сега, като говорихме за всичко това, ще бъде трудно да се върнем назад и да продължим връзката си както преди.

Отвърнах поглед от къщата и се взрях в очите му ужасена.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещата се промениха, сложихме картите на масата.

— Искаш да си вървя ли?

Не ми отговаряше, чувствах го все по-далечен, а изражението на лицето му беше празно.

— Не съм искал от теб да идваш, не искай от мен да ти кажа да си вървиш.

Изрече тези думи с поглед, прикован някъде в далечината. Тогава не успях да сдържа гнева си.

— Ти си грубиян. А аз — глупачка. Кой, по дяволите, смяташ, че си, за да си позволяваш да се държиш така с хората?

— Не се държа зле с теб, само ти казвам това, което мисля.

— Върви на майната си! Какво съм аз за теб, мамка му? Някакъв експеримент ли? Съжали ли ме? Горкичката омъжена жена, има си брачни проблеми: да видим какво ли ще направи, ако мъничко я поизчукам… Да видим дали ще се влюби. Какво искаше да откриеш? Какво искаше да покажеш? Какво искаше да постигнеш?

— Елена, престани.

Прегърна ме.

— Не ме пипай, дръпни си ръцете.

— Не викай, успокой се.

— Не, няма да се успокоя, ти си грубиян.

Изведнъж гневът ми се превърна в сълзи и се разплаках. Притискаше ме силно, опитах се да се освободя от прегръдката му, но после се предадох. Спрях да плача. Останахме така, в тишина.

— Ела, влез вътре… Ще ти дам чаша вода.

Влязохме в кухнята. Седнах на един стол и пих вода, лицето ми беше зачервено, а очите — подути. Той стоеше прав, облегнат на мивката. Гледах навън през прозореца и мислех за много неща: за Паоло, за факта, че няма и най-бегла представа къде съм и какво преживявам. Мислех за това, което би ми казала Карла. Мислех за баба си… Навярно миризмата на тази кухня приличаше на онази в нейната или пък миналото беше единственото убежище, където можех да се приютя и да се почувствам на сигурно място в този момент. В ума ми изникна картината как, като дете, стоях с нея в кухнята на колене върху стола и чистехме зелен боб, хвърляйки опашниците върху лист от вестник, постлан в средата на масата. После умът ми се върна в тази кухня и разбрах, че не искам да го губя. Помолих го да ме извини.