Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— С това не мога да се съглася. Жената, която ти показа, не съществува само в негово присъствие, а е вътре в теб, това си ти. Никой не те променя, като те кара да станеш нещо, което не си; променя те, като извади наяве част от теб, която не си познавала, но която ти принадлежи. Човек се променя, като става човекът, който вече е.

— Може би си права, ама как той е успял да види този човек?

— Смятам, че е доловил нещо, но после ти си направила избора да рискуваш. За пръв път, откакто те познавам, ти избра да отидеш на среща и нямам предвид факта, че отиде телом в дома му, имам предвид, че за пръв път направи крачка към друг човек.

— Даже прекалено голямка, бих казала.

Карла беше права, ала в онзи момент не знаех къде да открия онази жена без неговата помощ, как да я срещна отново. От нея бе останало нещо — диря, полъх на парфюм, ехо. Беше ме принудила да погледна с нови очи своя живот, да го обмисля от различен ъгъл, да съзра части от себе си, за които не подозирах.

Думите на Карла ми подействаха добре, но не стопиха болката, която все още изпитвах. Беше глупаво и абсурдно, знаех, че е погрешно и че не би трябвало да го правя, ала чувствах, че ако ми се обадеше, щях веднага да изтичам при него.

Тази вечер, когато се прибрах от работа, Паоло се въртеше пред котлоните и готвеше. На масата стояха две чаши с вино, в средата и — букет червени рози с дълги стъбла. Попитах го какъв е поводът за празник, а той ми отговори, че не е нужно да има причина, за да се празнува. Розите бяха много красиви, но вместо да се зарадвам, изпитах някакво противоположно чувство, прилично на леко задушаване. Продължи няколко секунди, след това му благодарих, а усещането, че се задушавам, се превърна в меланхолия, примесена с тъга.

По време на вечерята говорих малко, за разлика от него — той беше като пълноводна река, никога не го бях виждала такъв. Преди кафето ми подаде лист с резервация за почивка в Шарм ел-Шейх. Изобщо не реагирах, не знаех дори дали бях щастлива.

— Доволна ли си, че ще отидем в Египет? Успях да си взема отпуск през септември като теб.

Новината ме свари толкова неподготвена, че не успях да кажа нищо, освен да му благодаря и веднага да започна да мия чиниите.

Вчера, преди да заспя, си мислех за сутринта, когато имах температура и Паоло си сложи ръката на челото ми. Събудих се при докосването. Ако подобен жест идваше от мъжа, когото обичам, щях дълбоко да се развълнувам. В онзи миг обаче го възприех като жест на братска обич. Разбрах, че моментът е настъпил, не мога да чакам повече, не мога да отлагам, защото нямам сили да си въобразявам ден след ден жена, която не съм, и мъж, когото го няма. Мъжът, който доскоро стоеше в центъра на моя живот и дори ми се струваше, че до известна степен го осмисля, вече е последното нещо, което ме интересува; връзката, за която дадох всичко, докато се превърнах в празна обвивка на самата себе си, вече не съществува; невъзможно е всичко това да бъде освобождение, невъзможно е да бъде щастие. Не се чувствам освободена, а изпразнена, без сили, напълно уверена съм, че е немислимо да възстановим отношенията си.

Необходимо ми е да открия думите и правилния подход, за да го напусна. Жената, която съм, не може да го направи щастлив мъж. И той не е в състояние да стори същото за мен. Трябва да потърсим другаде нашите щастия.

Онази вечер, след като написах тези думи, станах от леглото и отидох да седна на дивана до Паоло, който гледаше телевизия. От време на време, без той да забележи, се извръщах към него и го наблюдавах. Нямаше никаква представа какво се канех да му кажа. Предстоеше ни да се разделим и този път бях напълно сериозна. Докато търсех как да го направя, си мислех, че всяка изтичаща минута беше минута живот, която оставаше от тази страна на разграничителната линия: преди раздялата, след раздялата. Щях да му причиня болка и не успявах да открия правилните думи, за да започна. Не знаех какво да правя, не намирах решения, които да не са болезнени, каквото и да му кажех, щеше да го нарани и съжалявах за това. Беше вярно, вече не го обичах, но никога не съм искала да му причинявам болка. Наблюдавах го, гледах профила му, дланите, китките, ръцете му, може би за последен път го виждах толкова отблизо. Изпитвах безкрайна нежност. Как бяхме стигнали дотук? Бях видяла толкова много живот в този мъж: моя, неговия, нашия заедно. Станах и отидох в тоалетната, за да се погледна в огледалото. Исках да плача, ала не успявах, може би желанието ми да крещя беше по-силно. Измих си лицето и се върнах оттатък, на дивана.