Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Няма защо да се извиняваш — каза ми той.

Постояхме така още известно време, потънали в мълчание, въпреки че исках да стопя разстоянието между нас. Нуждаех се да ме целуват, да ме милват. Исках целувка по устните — бавна, нежна, дълга. Исках да почувствам мириса му, топлината на кожата му, исках да ме вземе на ръце и да ме занесе в леглото. Чувствах се изтощена. Не продумвах, за да му оставя възможността и времето да ме помоли да остана. Но той продължаваше да мълчи.

— Не може ли да се преструваме, че не се е случило?

Не ми отговори. Мъжът, в когото бях влюбена, единственият, който беше успял да ме види наистина, вече не беше там. В онази кухня имаше друг човек, когото не познавах и който, изглежда, не разбираше нито мен, нито това, от което се нуждаех в момента. А щеше да бъде достатъчно да протегне ръка, да ми се усмихне и аз веднага щях да усетя, че все още сме там един за друг. Ала ръцете му оставаха вкопчени в ръба на мивката.

— По-добре да си вървя — пророних.

Очаквах някаква реакция от негова страна, очаквах да ми каже: „Не, не си тръгвай, остани“. Не каза нищо.

— Държиш се абсурдно, не мога да те позная. Как може да си толкова дистанциран, студен, безразличен?

Изправих се, оставих чашата на масата и тръгнах да си вървя.

Преди да изляза от кухнята, се обърнах и му казах:

— Ако не ме спреш сега, ще ме изгубиш завинаги.

Докато се качвах в колата, вече съжалявах за тези си думи. Направих маневра, виждах как стои на прага на къщата, подпрян с една ръка на стената. Погледнахме се. Останах неподвижна за няколко секунди. Дадох газ, чакълът на алеята се разлетя под гумите на колата, погледнах го в огледалото за обратно виждане и помолих Бог да ме спре. Карах бавно и в един момент видях как направи крачка напред и си помислих, че е решил да ме спре, но той се обърна и влезе обратно в къщата. Стомахът силно ме заболя, усещах, че аха-аха и ще повърна. Преминах през отворената дворна врата и колата ме върна обратно вкъщи.

Минаха десет дни, откакто излязох през онази дворна врата, откакто гледах към него в огледалото за обратно виждане с надеждата, че ще ме спре. През тези десет дни не се чухме повече. Пристигнах пред дома си след пътуване, от което не си спомням нищо, паркирах и останах в колата поне два часа. Не успявах да си спомня в детайли какво се беше случило, бях объркана. Когато се стъмни, се качих вкъщи. Надявах се Паоло да не е там, нямах сили да се изправя и пред него. Влязох и го заварих на дивана да гледа телевизия. Отидох право в банята, исках да си измия лицето и да се опитам да се взема в ръце. Казах му, че ще си лягам, защото не се чувствам добре. За секунда се погледнахме в очите: не изглеждаше ядосан, напротив, говореше ми така, все едно нищо не се беше случило. Проснах се на леглото, бях като изцедена, усещах, че горя. След четвърт час той ми донесе чаша чай, беше мил жест от негова страна. Пийнах една глътка и заспах.

Следващите дни не бяха никак леки, не ходих на работа, защото имах температура. Паоло мислеше, че съм се разболяла заради нашия разговор. Грижеше се за мен и ме обграждаше с внимание, аз обаче желаех да остана сама. Присъствието му смущаваше болката ми и ме принуждаваше да крия истинските си чувства. Шокът, в който бях изпаднала, продължи десет дни — не говорех, не знаех какво да правя. Много пъти се изкушавах да му изпратя съобщение, да му се обадя, да искам да ми обясни, да ми изясни нещата. Отслабнах, не ядях, спях малко и зле. Всичко ме изморяваше: да ходя, да говоря и да не говоря, а поднасянето на лъжицата със супа към устата ми се струваше сериозно начинание. Стомахът ми се бе свил, главата ми тежеше, от време на време ми беше трудно да дишам. Дори костите ме боляха. Вниманието на Паоло беше ангажиращо: понякога е изморително да бъдеш обичан, особено по начина, по който го прави той.

Не знаех по кой път да насоча живота си, но не ми пукаше. Вече не усещах никакви връзки, даже с предметите в тази къща, всичко ми беше безразлично. Бях загубила всичко.

Дори за миг не ми хрумна да се обадя на Карла, за да й се извиня, да се помирим и да я помоля за помощ.

Чувствам се осъдена на самота, а това не ми харесва. Не мислех, че в този етап от моя живот ще се окажа в подобно положение, бях се надявала на нещо различно за себе си. Може би на моята възраст би трябвало да престана да търся отговорите навън и да започна да се вглеждам повече в душата си. Не съм способна да живея сама, а не успявам да задържа мъж до себе си. Вкъщи до мен имам съпруг, когото не искам, който често ме кара да си мисля, че съм пропиляла годините си, живеейки с него живот, изграден върху задълженията, нуждите и никога върху желанията. С него вече почти не разговаряме освен за незначителни неща, защото след като в една връзка са се изчерпали желанията, не остава нищо за казване.