Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— И какви са те?

— Същите като на останалите, мисля.

— Хайде, стига с тази срамежлива и притеснена физиономия — без това не й вярвам, и сподели с мен някоя от тях.

Той пак си сложи слънчевите очила.

— Нищо оригинално. Мисля си колко е невероятно как всичко се променя, щом срещнеш човека, когото обичаш, невероятно е колко бързо този човек може да ти стане напълно достатъчен. Усещаш как мисълта за нея те обгръща и затопля, всичко е по-леко, дори ако си на работа и часът е четири и двайсет следобед, а навън вали. Ти си в колата си на магистралата, изморен си, чувстваш се неудобно в дрехите си, но мислиш за нея и се усмихваш самичък, а после се поглеждаш в огледалцето, за да провериш дали си достатъчно хубав за нея. Изпращаш съобщения и ако не ти отговори веднага, то е, защото е в работна среща или пък не е чула, със сигурност не защото няма желание да го направи. А в петък вечер я виждаш и си мислиш какъв късметлия си, понеже цели два дни ще бъде само твоя. Твоя на закуска, твоя след обяда в леглото, докато търсиш филм за гледане. Казва ти, че във вторник вечерта иска да сготви за теб и че ще те чака в дома си към девет, а ти в осем и четирийсет и пет изкачваш стъпалата на къщата й две по две, с леко сърце и влюбен, защото гориш от желание да я целунеш и да усетиш аромата й. Като влезеш у тях, вече се носи приятна миризма и не съумяваш да намериш думи, за да кажеш на самия себе си колко си щастлив, и когато си сам в банята, се поглеждаш в огледалото и се поздравяваш за това колко е красива тя.

— Не си нормален. Мисля, че после действителността те разочарова.

— Причината не се крие в това, че нещата не са такива, каквито съм си ги представял, а в това, че аз не съм толкова безгрижен и влюбен, докато се качвам по тези стълби. Представям си мъж, способен да обича и да бъде обичан, но аз не съм такъв.

— Ако обичаш, се научаваш да обичаш — така си мисля.

— Аз не се научавам, знаеш ли, или поне още не съм се научил.

— Когато обикнеш истински, ще се случи.

— Сигурно.

Напръска ме с вода.

— Искаш ли да чуеш още фантазии?

Отговорих, че искам, защото ми изглеждаше леко притеснен и не желаех да го карам да се чувства неудобно.

— Почти всичките ми фантазии за връзка с жена се развиват между края на септември и началото на ноември.

— Защо?

— Не знам, но е така. Октомври… Виждам се в пуловер и яке как вървя по улиците, хванал я за ръка. В неделя отиваме да хапнем равиоли с тиква в Мантова или талиатели в Болоня — в ресторант, който знам от години. После, вечерта, се връщаме към къщи с колата, а някъде около Модена започва да вали и се мержелеят светлините на фаровете на колите пред нас, които изглеждат размазани по стъклото заради дъжда. В колата е тъмно, свети само плейърът, на който върви прекрасен компактдиск. Шофирам с лявата ръка, защото с дясната държа нейната, и ми се иска да намаля малко силата на звука, но не желая да пусна ръката й. През уикендите се виждам в различни европейски столици в бутикови хотели: сауна, парна баня, спа, салони за красота, а към пет часа влизаме в някое кафене, за да изядем по едно парче ябълкова торта с канела и да пием горещ чай. Виждам как отпиваме вино пред камината, как сме заедно дори без да се любим, защото понякога ни е добре просто така, виждам как готвим заедно вкъщи и гледаме филм или как всеки чете своята книга на дивана.

Всички тези фантазии ми харесват. Но когато ми се е случвало да бъда с жена, не съм съумявал да ги осъществя. Когато съм с жена, след известно време започвам да мечтая да отида сам в Калифорния, да наема кола и да карам часове наред, придружен само от вятъра в косите.

Когато съм с жена, мечтая за свобода, когато съм свободен, мечтая за любов. Докато не се науча да се чувствам свободен в рамките на връзката, за мен ще бъде трудно. Винаги съм смятал, че някой ден всичко ще се промени за миг. Знам, че нещата, дето изрекох, са напълно безстойностни, не са нищо повече от извинения, временни отговори, които няма да просъществуват дълго. Някой ден ще бъдат недостатъчни и тогава ще реша дали да си намеря нови, или да се предам. Има нещо недовършено, което не ми позволява да живея спокойно там, където съм. Непрестанно се люшкам между спомените от миналото и бъдещето, което си представям. Присъствам само като се любя, единствено тогава изживявам мига. Знам, банален съм, но засега този апартамент ми е по мярка. Когато влезеш през тази врата, аз съм тук, присъствам действително и съм способен да обичам. Навън не съумявам.