Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Какво имаш предвид?

— Струва ми се прекрасно, когато двама души успяват да се чувстват добре заедно, без да се влюбват. А щом се влюбят или започнат да казват един другиму, че се обичат, или да произнасят думи от рода на „завинаги“, като че ли в същия момент започва приземяването. Все едно думи като „обичам те“ са началото на края. Може би преувеличавам… това е тема, във връзка с която напоследък се чувствам много объркан.

Докато изричаше тези неща, беше мил, раним и възхитителен в честността си.

— Усмихваш се, защото дори и ти не вярваш в последното, което каза, нали? — беше моят коментар.

— Може би не.

— А тогава защо го каза?

— За да ме обориш с умна забележка и да ме успокоиш.

— Нямам никакво намерение да те успокоявам, оправяй се. — Този път аз бях тази, която се усмихваше.

— Тогава ще се удавя във ваната.

— Виждаш ли? Накрая обръщаш всичко на шега и се спасяваш.

— Един ден ще спра да се измъквам и иронията ми ще престане да бъде самозащита. Ще е само качество, понеже, обективно погледнато, съм много симпатичен — беше неговият отговор, опакован в широка усмивка.

Засмях се и аз.

— А за нас имал ли си фантазии?

— От мига, в който те видях.

— И какви бяха фантазиите ти?

— Тези, които изживяваме заедно.

— А с колежките ми?

— Не, с тях не.

— Те са по-красиви от мен.

— Не съм съгласен, освен това им липсва нещо, което ти имаш.

— Какво нямат, а аз притежавам? Да чуем.

— Нещо необяснимо, но доловимо. Нещо, което те прави жена, все едно несъзнателно излъчваш съблазнителния аромат на първородния грях. За жена като теб бих откъснал всички ябълки от дървото, въпреки че Бог не би ми го простил. Напомняш ми кръгчетата с колело, които правех като дете около къщата.

— Досега не са ми казвали това.

— И аз го чувствам за пръв път. Но онова, което исках да кажа, е, че още не съм се научил да обичам мирно и тихо и, разбира се, съвсем не се хваля с този факт.

— Ще видиш, че ще се случи в подходящия момент.

След като изрекох тези думи, осъзнах, че мисля за двама ни. В този момент се запитах как така мъж като него, несъмнено способен да говори на жена, да обсъжда спокойно собствените си граници и противоречия, не съумява да изгради стабилна връзка.

Беше облегнал главата си на ръба на ваната и все още с очилата, гледаше тавана. Изпитах порив да го прегърна здраво и никога повече да не го пускам, но не го сторих от страх да не започне да мечтае за Калифорния.

Днес следобед отидох до тоалетната в офиса и си направих секси снимка. После му я изпратих заедно със съобщението: „Така няма да ни забравиш“.

„Обожавам те, а сега искам още една.“

Направих си още една и ми отговори следното: „Скоро се връщам, липсвате ми. Сега ще ми се наложи да продължа работната среща възбуден“.

Започна наситен обмен на съобщения: „Нямаш си и представа какво бих ти сторил в момента“.

„Напиши ми.“

„Предпочитам да ти покажа, като се видим.“ Срамувах се да напиша това, което се въртеше във въображението ми.

„Поне намек, а?“

Чувствам се всесилна, окрилена от съзнанието, че умея да го възбуждам. Продължих играта и му пуснах ново съобщение.

Отговорът му беше: „Направо ще ме подлудиш, непосилно ми е да работя, неспособен съм да разсъждавам, кръвта ми не стига до мозъка“.

„Радвам се, доволна съм, че ти въздействам така.“

„Ще минеш ли довечера? Когато ми изпращаш снимки, не съм в състояние да чакам.“

„Надали ще успея, но нямаш представа как бих искала.“

„Ще се справя сам, какво разхищение. Чао, до утре.“

Онази вечер у дома разбрах, че дори и да продължавах да играя както в началото, за мен вече не беше само въпрос на секс. Винаги си бяхме говорили свободно за всичко, затова реших на следващия ден да му го кажа.

Когато пристигнах при него, ефектът от снимките все още беше жив и очакването изригна в страстта, която се бях научила да изпитвам. И все пак най-яркият спомен от тази среща не е от това как се любихме, а от онова, което се случи по-късно.

В банята нямаше кърпи, така че отворих шкафчето, за да си извадя една, но вниманието ми беше привлечено от дамски козметичен несесер, сложен до купчинката нагънати хавлиени кърпи. Сърцето ми спря. Не знаех какво да правя, останах неподвижна с отворената вратичка на шкафчето пред мен. Не знаех дали да го отворя, за да видя какво има вътре, може би имаше негови неща, може би съществуваше различно обяснение от това, което ми идваше на ума, може би си стоеше там от дълго време, забравен от някоя жена. Погледнах се в огледалото, взех кърпата, затворих вратичката и седнах. В този момент осъзнах колко ранима бях. Постоях седнала няколко минути, като се опитвах да устоя на изкушението да го отворя.