Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Какво, заплашваш ли ме?

— Не е заплаха, а обещание. Разбирам, че за теб е по-лесно да приемеш, че шефът ми поверява проекти, защото съм спала с него, а не заради способностите ми. Само глупак като теб може да си помисли, че ще си легна с някого, за да се издигна в службата. В деня, в който реша да си разтворя краката заради някаква подобна облага, вярвай ми, ще го направя, за да си стоя вкъщи, а не за да ставам в седем сутринта. За мен разговорът приключи. Този път беше частен, между мен и теб. При следващата усмивка или при следващия скапан коментар ще те разнеса пред всички. Чао и приятна работа.

— Чуй ме…

— Бинети, замълчи. Днес не ти е ден.

Излязох от залата с усещането, че съм тигрица. Можех да разкъсам целия свят. Отидох в тоалетната и се наплаках от щастие. Изведнъж, докато гледах отражението си в огледалото, съзрях всичко с кристална яснота. Отначало виждах тази жена като отделно от мен проявление, почти като отделна личност. После станах тази жена. Погледнах се в очите и казах на самата себе си: „Ето ме, върнах се“.

Федерика не може да отиде утре на срещата в Рим, затова отивам аз. Помоли ме да я сменя, защото е организирала важна вечер с Марко, първия от години насам, когото не е накичила с прякор. Това е голямо събитие. След Мъжа кон, Мъжа кутре, Мъжа аз-знам-всичко, Мъжа слипове, Мъжа Евростар… най-накрая се появи и Марко.

Не можех да й откажа. А освен това обичам Рим, винаги се радвам да отида там. Харесва ми да се разхождам по уличките след вечеря, преди да се върна в хотела.

Работната среща мина добре. Трябваше да взема влака за Милано в шестнайсет часа, но съвещанието се проточваше в безсмислени приказки.

— Със самолет ли дойде, или с влак?

— С влак.

— Вече стана така, че по линията Милано — Рим самолетът не е за предпочитане. Трябва да си един час по-рано на летището, един час полет, още час, за да стигнеш до града с такси. Още повече че във влака можеш спокойно да работиш, има и безжичен интернет.

Бях чувала тези разсъждения вече поне хиляда пъти, като разликата беше, че този път щях да изпусна влака заради тях.

Щом излязох, казах на таксиджията да натисне педала, но когато пристигнах на гарата, видях как влакът ми заминава. Докато чаках следващия, си убивах времето, като влязох в кафенето, надникнах в няколко магазина и в книжарницата. Изведнъж си дадох сметка, че вече трябва да се качвам, оставаха само няколко минути до тръгването. На мястото ми беше седнал възрастен господин.

— Добър ден, това място би трябвало да е моето, сигурен ли сте, че не сте сбъркали?

— Вижте, тъй като пътувам със съпругата си, а местата ни са далече едно от друго, дали ще имате нещо против, ако се разменим?

— Съвсем не, моля ви.

Седнах в дъното на вагона и след няколко минути влакът потегли.

Романтичната ми представа за света ме кара да мисля, че когато ми се случват подобни неща, съдбата си играе с мен по причини, които в дадения момент са ми все още непонятни. „Ще срещна мъжа на живота си“, казах си аз на шега. Бях толкова изморена, че реших да ям нещо във влака, така щом пристигнех у дома, щях да мога направо да си взема един душ и веднага да се мушна в леглото.

Когато приближихме Милано, се отправих към първия вагон и застанах до вратата, за да спечеля време. До мен стоеше мъж, комуто беше дошла същата идея. На няколкостотин метра от гарата влакът спря.

— Направо ти се приисква да слезеш и да изминеш тези последни метри пеша.

— Мисля, че това е причината вратите да остават затворени до края.

Влакът потегли отново.

— Някой ни чу — рече ми моят ненадеен спътник.

Когато слязохме, си казахме „довиждане“. Той вървеше по-бързо от мен. Отидох към такситата и видях три коли и трима души пред себе си. Единият от тях беше същият мъж, с когото бях прекарала последните минути от пътуването.

— Ако искаш, ще ти отстъпя мястото си — каза ми той, като се приближих до него.

Изкушавах се да приема и да се кача в таксито.

— Благодаря, но не бързам чак толкова, ще изчакам.

— Сигурна ли си? Наистина го правя от добра воля.

— Да, сигурна съм.

Качи се в таксито и потегли, а аз веднага се укорих, че съм отказала предложението му. След няколко метра таксито спря и той слезе.

— Да си го поделим, съгласна ли си? Не може да откажеш всичко.

Отправихме се към дома ми. По пътя си поприказвахме и ме впечатли фактът, че говореше така, все едно беше красив. Иронията му разкриваше интелигентност.