Фабио Воло: Първите утринни лъчи

— Някои са ужасни и се чудя откъде намират толкова смелост изобщо да ги предлагат. Един обаче беше много приятен, мансарден, с ниски прозорци и открити греди. Малко е тъмен, но си има тераска. Вече са получили една оферта и ще приемат моята само ако другият човек се откаже. В понеделник ще ходя да гледам още един тук наблизо, ако ти се идва с мен, мисля да отида някъде по обед.

— С удоволствие.

— Знаеш, нали, че няма да направя като теб и ще те помоля да ми помогнеш при преместването, така че се постарай да не се уморяваш прекалено много. Разбира се, това жилище щеше да бъде точно като за мен…

— Знам. Жалко, че онзи ден, като говорих със собственичката, тя ми потвърди, че иска да направи ремонт и после да го продаде. Ще донеса гризини и пармиджано, че ако пием на празен стомах, накрая няма да успея дори да затворя кашоните. Хайде, помогни ми да довърша тези неща, не обичам да хвърлям храна.

— Мислех, че го правиш от любезност, а ти си ме използвала за кошче.

— Имаш късмет, че няма да отворя и двете консерви с риба тон.

Докато вземах чиния от един кашон, за да сложа сиренето, нарязано на тънки филийки, и гризините, тя забеляза крака ми.

— Какво ти е това? Имаш огромен мехур.

— Онзи ден се разхождахме с мотора и когато слизах, си допрях прасеца до гърнето.

— Кой знае колко боли! Случи се и на друга моя приятелка и й остана белег.

— Почти се разплаках от болка.

— А той какво направи?

— Каза ми: „Сега, като те белязах, вече си моя собственост, което означава, че никога няма да може да се разделим, освен ако не реша да те продам“, и се разсмяхме.

— Как е?

— Добре, казва, че е доволен, че се местя при него, защото — под претекст, че трябва да ми освободи място — се е отървал от куп неща, които вече не използва.

Звънна мобилен телефон.

— Моят ли е, или твоят? — попита ме тя.

— Твоят.

Гледах я, докато, облегната на прозореца, говореше със свой приятел и се смееше.

Изглеждаше щастлива и отново беше така лъчезарна, каквато е била винаги, дори малко повече.

Изчаках да приключи с разговора, за да й кажа:

— Знаеш ли, че днес си истински красива? Тази рокля определено ти стои прекрасно.

— Благодаря, купих си я миналата седмица. Веднага щом я видях, се влюбих в нея, бих я носила всеки ден.

Доволна съм, че Карла се връща да живее в Милано, че излезе от кризата, че започна да се грижи повече за себе си, включително за външния си вид.

— Ела с мен оттатък. — Отидохме в спалнята. — Сложила съм на леглото някои неща, които отделих, виж дали има нещо, което да ти харесва.

— Любимата ми рокля! Сигурна ли си, че вече не я искаш?

— Сигурна съм, нарочно не я прибрах, за да ти я дам.

— Помниш, че ми харесва!

— Трудно е да го забравя, повтаряше ми го всеки път, щом ме видеше с нея.

— Открай време съм й хвърлила мерак! Да знаеш, че ако си промениш решението, няма да ти я върна.

— Погледни дали няма да откриеш и още нещо, което да ти харесва. Тук има обувки, фланелки, рокли и пуловери, а там са чантите, коланите и всичко останало. — Карла се приближи до торбичките. — Сложи нещата, които ти харесват, в тази кутия, ще ти ги донеса, след като се преместиш.

— И тази чанта ли не я искаш повече? Сигурна ли си? Прекрасна е.

— Да ти кажа право, не е като да не съм мислила, слагах я и я вадих от кашона три пъти и накрая я оставих там. По-добре я прибери бързо, преди да съм се отметнала.

— Тази трябва да я задържиш, определено си е твоя.

Беше ми трудно да намеря думи, за да изразя щастието, което изпитвах при мисълта, че Карла отново ще живее в Милано. Обзета съм от ентусиазъм и мечти за времето, което ще прекарвам с нея, и за нещата, които ще правим. Връщането й е чудесен подарък.

— Онзи ден си мислех, че мина сума ти време, откакто не сме ходили заедно на кино.

— Цяла вечност — отговори ми тя, загледана в роклята, която вече беше нейна.

Прегърнахме се.

Когато Карла си тръгна, оправих още няколко неща, после рухнах от умора. Нямах желание да местя всички дрехи, натрупани върху леглото, затова реших да спя на дивана. Мисля, че ще го направя и тази нощ.

Сутринта се събудих внезапно от звъненето на телефона.

— Спеше ли?

— Да, на дивана.

— Извинявай.

— Не, добре че ми се обади, имам още куп работи за вършене. Но колко е часът?

— Осем и двайсет.

— Какво правиш буден по това време в неделя?

— Събудих се рано, за да освободя още място за теб и за твоите неща, продължавам да разширявам живота си, за да ти бъде удобно да влезеш в него.