Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Като слязох от таксито, не ми позволи да платя и свали куфара ми на колелца от багажника. Погледнах го и тъкмо щях да му призная, че не си спомням името му, когато той прочете притеснение в паузата ми.

— Знам, иска ти се да ме поканиш да се кача под претекст да пием по нещо… Съжалявам, Елена, но тази вечер съм прекалено уморен.

Стоях, без да помръдна, загледана в него, не разбирах дали говори сериозно, или се шегува, а след това избухнах в смях и той заедно с мен. Преди да се качи обратно в таксито, изчака да си вляза. Извърнах се, благодарих му още веднъж, а той ми отговори с усмивка.

Онази вечер заспах, обзета от леко неприятното усещане, че не знам нищо за този мъж. Понякога изпитваш носталгия даже по някого, когото си срещнал за броени минути. На сутринта си спомних, че името му е Никола.

Една събота следобед, докато паркирах, чух почукване по прозореца. Подскочих от уплаха. Беше Симоне.

— Здравей, по колата ли ме позна?

— Не, по това как паркираш.

Чувствах се притеснена, срещах го за пръв път след раздялата. Сигурно разбра, защото веднага ме покани да изпием по едно кафе заедно. След като поприказвахме за това-онова, го попитах как е Паоло.

— В момента е добре, не беше лесно, обаче в крайна сметка се справя задоволително.

— Радвам се, наистина. Може да е трудно за вярване, но много съжалявам за случилото се между нас.

— Смятам, че всъщност ти му направи подарък.

— Много мислих за брака ни и сега знам, че в някои моменти бях действително непоносима.

— Със сигурност, но не е лесно и да бъдеш с него. Винаги съм си го мислел, а сега, като живее при мен, вече нямам съмнения.

— Живее при теб ли?

— Временно.

— Не изглеждахте толкова близки.

— Станахме. След раздялата остана за малко във вашата къща, но разправяше, че от всяко нейно ъгълче лъха на болезнени спомени, и тогава какво гениално нещо измъдри? Отиде да живее при майка ни. Една неделя му събрах багажа, извлякох го навън със сила, напъхах го в колата и го закарах у дома при мен. На практика си беше отвличане. Тя продължава да бъде ядосана, казва, че ще го разваля.

— От нейна гледна точка има право.

Симоне се засмя.

— В началото не беше лесно. Впрегнах цялото търпение, с което разполагам, първия ден непрестанно се карахме и на следващия — също… Сега обаче се разбираме доста добре. Смяташ ли, че ще отида в рая заради това?

— Със сигурност.

— Видя ли? Накрая се оказа, че съжителствам с друг човек, и си помислих, че щом успявам да го правя с брат си, съм способен да го сторя и с жена.

— Не е точно същото, но все пак е крачка напред: навремето не ти пукаше за никого.

— Всяко нещо си има граници, не можех да го оставя с майка ни, щеше да намери начин да си го задържи вкъщи до края на дните си. Трябва да ти призная, че съм доволен, добре ни е заедно. Говорим доста, не само за вас двамата, а и за детството ни, за баща ни, дори за майка ни и за живота по принцип. Казва, че е разбрал много неща, много грешки, които е направил, а може би и аз разбрах своите.

— Сигурна съм, че ще му дадеш правилни съвети.

— Не, не, аз не казвам нищо, най-вече слушам. Още няколко месеца и напълно ще си стъпи на краката.

Бях доволна да науча, че Паоло е по-добре и че Симоне е до него. Преди да си кажем „довиждане“, ми благодари.

— За какво ми благодариш? — попитах го аз.

— Защото благодарение на теб преоткрих брат си и дори ми стана симпатичен.

Скоро след тази среща Паоло ми звънна по телефона. Агенцията, натоварена да продаде къщата ни, беше получила оферта за покупката й. Не бях го чувала от месеци и това обаждане силно ме развълнува. Говореше шеговито и забавно, чудех се дали беше, за да скрие притеснението си. В един момент ми каза:

— Знам, че повече не те интересува, но в живота ми има една голяма новина… Майка ми вече не ми купува слиповете.

И двамата се разсмяхме.

Обещахме си скоро да се видим заради продажбата на къщата и да изпием заедно по кафе. Преди да приключим разговора, ми каза:

— Наистина ти желая всичко хубаво, Елена.

Това ме трогна.

— И аз на теб, Паоло.

Вчера приключих с трудната част от преместването, кухнята. Опаковането на най-чупливите неща отне време и погълна вниманието ми.

Въпреки че бях помолила Карла да ме остави да действам сама, тя мина да ме види с бутилка вино и докато си приказвахме, ми помогна за последните чаши. В Милано е, за да оглежда къщи, най-после е готова да се върне.

— Как бяха апартаментите, които видя днес?