Исабель Альенде - Отвъд зимата

Любов, любов. До вчера Ричард съчиняваше непохватни диалози с Лусия, а сега в главата му се блъскаха изпълнени с чувство стихове, които никога нямаше да се осмели да напише. Да й каже например колко я обича, колко й е благодарен, че се е появила в живота му. Беше пристигнала лека отдалеч, довеяна от вятъра на щастливата съдба и ето я тук, толкова наблизо в леда и снега, с обещание в черничевите си очи. Лусия го откри, обсипан с невидими белези, а той на свой ред ясно долавяше фините разрези, с които животът я бе белязал. „Любовта винаги ми се е удавала наполовина“, му беше доверила тя веднъж. Това беше свършило. Той щеше да я обича безгранично, всеотдайно. Желаеше да я закриля и да я направи щастлива, за да не си тръгне тя никога, за да са заедно тази зима и пролетта, и лятото, и завинаги, за да сподели с нея пълно разбирателство и най-дълбока близост, дори най-съкровената, за да я впише в своя живот и в своята душа. Всъщност знаеше много малко за Лусия и още по-малко за себе си, но нищо нямаше значение, стига тя да отвърнеше на любовта му; тогава щяха през остатъка на живота си да се откриват взаимно, да израстват и остаряват заедно.

Никога не си беше представял, че такава безразсъдна любов като онази, която бе изпитвал в младостта си към Анита, можеше отново да го завладее. Вече не беше мъжът, обичал Анита, усещаше, че му се бяха появили крокодилски люспи, видими в огледалото и тежки като броня. Засрами се, че бе живял, бранейки се от разочарованието, от страха да не бъде изоставен или измамен, или че отново можеше да страда така, както го беше накарала да страда Анита; изплашен от самия живот, затворен за страхотното приключение на любовта. „Не искам да продължавам с този полуживот, не желая да бъда толкова страхлив мъж, искам да ме обичаш, Лусия“, призна й той в тази необикновена нощ.

Когато през 1992 година Ричард Боумастер се яви на новата си работа в Нюйоркския университет, приятелят му Амадо-Кастро се изненада от промяната във външния му вид. Няколко дни преди това той бе посрещнал на летището един неспретнат и не на себе си пиян мъж и се бе разкаял, задето бе настоял да го доведе във факултета. Възхищаваше му се, докато и двамата бяха студенти и после начинаещи професионалисти, но много години бяха изминали оттогава и междувременно Ричард беше пропаднал. Смъртта на двете му деца го беше ранила в душата, както и Анита. Интуицията му подсказваше, че в крайна сметка щяха да се разделят, смъртта на дете разкъсва връзката в една двойка, малцина преживяват такова изпитание, а те бяха загубили две деца. Към тази трагедия се добавяше и ужасът, че виновник за злополуката с Биби беше самият Ричард. Орасио дори не можеше да си представи подобна вина; ако нещо такова се случеше с някое от децата му, той би предпочел да умре. Страхуваше се, че приятелят му щеше да се окаже неспособен да поеме академичната длъжност, ала Ричард пристигна безупречен, избръснат, с прясно подстригана коса, с подобаващ сив летен костюм и вратовръзка. Дъхът му миришеше на алкохол, но нито в поведението му, нито в мислите се усещаше влиянието на питието. От първия ден си заслужи уважение.

Двойката се настани в един от апартаментите за преподаватели близо до Уошингтън Скуеър Парк на единайсетия етаж. Апартаментът беше малък, но с добро разпределение, мебелите функционални, а местоположението много подходящо, на десет минути пеш от работата на Ричард. Когато пристигнаха, Анита прекрачи прага със същия вид на автомат, който имаше от месеци, и седна до прозореца да гледа мъничкото късче небе между високите околни сгради, докато съпругът й разтоварваше багажа, разопаковаше и правеше списък с провизии, за да иде на пазар. Това беляза тона на тяхното краткотрайно съжителство в Ню Йорк.

— Предупредиха ме, Лусия. Предупредиха ме семейството на Анита и психиатърът в Бразилия. Състоянието й беше много лабилно, как можах да не обърна внимание? Смъртта на децата я съсипа.

— Било е злополука, Ричард.

— Не. Бях прекарал нощта в компания, връщах се замаян от секс, кокаин и алкохол. Не беше злополука, а престъпление. И Анита знаеше това. Намрази ме. Не ми позволяваше да я докосвам. Когато я заведох в Ню Йорк, аз я откъснах от семейството й, от родината й; тук се носеше по течението, не познаваше никого, не говореше езика, беше напълно отчуждена от мен, а аз бях единственият способен да й помогне човек. Предадох я всячески. Не помислих за нея, а само за себе си. Исках да напусна Бразилия, да избягам от семейство Фариня, да започна професионалната си кариера, която бях отлагал прекалено дълго. На възрастта си тогава можех да съм доцент. Започнах много късно и си поставих за цел да наваксам, да уча, да преподавам и най-вече да публикувам. От самото начало разбрах, че се бях озовал на перфектното за мен място, но докато аз се перчех в залите и коридорите на университета, Анита прекарваше дните мълчаливо до прозореца.