Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Разполагаше ли с психиатрична помощ? — го попита Лусия.

— Такава услуга беше възможна и съпругата на Орасио предложи да я придружи и да й помогне в бюрократичните формалности по осигуровката, но Анита не пожела.

— Ти какво направи?

— Нищо. Продължих да се занимавам със своите си неща и дори играех скуош, за да се поддържам във форма. Анита седеше затворена в апартамента. Не знам какво е правила по цял ден, предполагам, че е спала. Дори не вдигаше телефона. Баща ми ходеше да я види, носеше й сладки, опитваше се да я изведе на разходка, но тя дори не го поглеждаше, мисля, че го мразеше, защото беше мой баща. Един уикенд дойдох с Орасио в тази къща и я оставих сама в Ню Йорк.

— Пиел си много по онова време — заключи Лусия.

— Много. Прекарвах вечерите по барове. Държах бутилка в чекмеджето на бюрото си, никой не подозираше, че в чашата ми имаше джин или водка вместо вода. Смучех ментолови таблетки за дъха. Смятах, че не ми личи, че издържам на пиене като вол, всички алкохолици се лъжат така, Лусия. Беше есен и площадката пред сградата беше покрита с жълти листа… — каза Ричард шепнешком с пресеклив глас.

— Какво стана, Ричард?

— Дойде един полицай да ни съобщи, тъй като в тази къща тук никога не е имало телефон.

Лусия дълго чака, без да прекъсва приглушения плач на Ричард, без да извади ръката си от спалния чувал, за да го докосне, без да се опита да го утеши, защото разбра, че не съществуваше утеха за този спомен. Знаеше най-общо за случилото се с Анита от слухове и коментари между колегите в университета и отгатна, че Ричард за пръв път говореше за това. Почувства се дълбоко развълнувана, че точно пред нея той правеше тази разкъсваща изповед, че точно тя ставаше свидетел на този пречистващ плач. Познаваше от опит, пишейки и говорейки за съдбата на брат си Енрике, удивителната лечебна сила на думите, на споделената болка и на откритието, че и други бяха платили своята дан; животите си приличаха и чувствата бяха еднакви.

Беше се хвърлила с Ричард в приключение отвъд познатия и сигурен терен по принуда, заради Катрин Браун, и в тази авантюра те постепенно взаимно се опознаваха. В несигурността се раждаше истинската близост между тях. Лусия затвори очи и се помъчи да достигне до Ричард с мисълта си, да накара енергията си да премине малкото сантиметри, които ги деляха, и да го обгърне със своето съчувствие, както толкова пъти бе правила с майка си през последните седмици на нейната агония, за да смекчи скръбта й, а също и своята.

Предишната вечер тя се пъхна в леглото на Ричард, за да види как се чувстваше до него. Имаше нужда да го докосне, да вдъхне мириса му, да усети неговата енергия. Според Даниела, когато човек спеше с някого, енергиите се съчетаваха и това можеше да обогати и двамата или пък да се окаже много отрицателно за по-слабия. „Добре че не спеше в едно легло с баща ми, защото щеше да изпепели аурата ти“, й бе казала Даниела. Да спи до Ричард, въпреки че това се случи, когато той беше болен и в легло, гъмжащо от бълхи, й подейства дълбоко успокояващо. Изпита увереност, че този мъж беше за нея, интуитивно го чувстваше от известно време, може би още преди да пристигне в Ню Йорк, и затова беше приела поканата му, но се парализира от привидната му студенина. Ричард беше възел от противоречия и би бил неспособен да направи първата крачка, тя трябваше да го завладее с щурм. Съществуваше възможност да я отблъсне, но това нямаше да е толкова страшно, беше преодолявала и по-големи мъки и затова си струваше да опита. Оставаха им още няколко години живот и може би щеше да успее да го убеди да им се насладят заедно. Сянката на рецидивиращ рак тегнеше над нея, имаше само своето безценно и краткотрайно настояще. Искаше да се възползва от всеки ден, защото дните бяха преброени и със сигурност бяха по-малко, отколкото очакваше. Нямаше време за губене.

— Беше паднала до скулптурата на Пикасо — каза Ричард. — Посред бял ден. Видели я изправена на прозореца, видели я да скача, видели я да се сгромолясва на паважа сред листата. Аз убих Анита, както убих Биби. Виновен съм, защото пиех, бях небрежен, защото ги обичах много по-малко, отколкото заслужаваха.

— Вече е време да си простиш, Ричард, от много време изкупваш вината си.

— Повече от двайсет години. И още помня как целунах Анита, преди да я оставя сама със скръбта й, целувката ми едва я докосна, защото тя отблъсна лицето ми.

— Това са много години със зима в душата и заключено сърце, Ричард. Това не е живот. И предпазливият мъж от всички тези години не си ти. През последните дни, когато напусна удобствата, в които се беше окопал, ти можа да откриеш кой си всъщност. Може би е болезнено, но всичко е за предпочитане пред това да съществуваш под упойка.