Исабель Альенде - Отвъд зимата

В упражненията по медитация, които го държаха настрана от алкохола в продължение на години, Ричард се бе опитал да научи основите на дзен будизма, да се фокусира в сегашния миг, да започва отново с всяко вдишване, но способността да изпразва ума си му убягваше. Животът му не беше низ от отделни мигове, беше заплетена история, променящ се, хаотичен, несъвършен килим, който беше тъкал ден по ден; настоящето му не представляваше бял екран, а беше претъпкано с образи, сънища, спомени, срам, вина, самота, болка, с цялата му прогнила действителност, му обясни Лусия шепнешком в онази нощ.

— Но в този момент идваш ти и ми позволяваш да скърбя за сполетелите ме загуби, да се смея на непохватността си и да плача като момче.

— Време беше, Ричард. Стига си се терзал в мъките на миналото. Единственият лек срещу толкова много страдание е любовта. Не земното притегляне, а спойващата сила на любовта държи света в равновесие.

— Как съм живял толкова години сам и откъснат? Задавам си този въпрос от няколко дни.

— Правил си го от чиста глупост. Виж само как си си губил времето и живота. Няма как да не си разбрал, че те обичам, нали? — разсмя се тя.

— Не разбирам как можеш да ме обичаш, Лусия. Аз съм най-обикновен тип, ще ти е скучно с мен. А и нося смазващия товар на моите грешки и пропуски, чувал с камъни.

— Това не е никакъв проблем. Имам мускули да нарамя твоя чувал, да го изхвърля в замръзналото езеро и да го накарам да изчезне завинаги при лексуса.

— За какво съм живял, Лусия? Преди да умра, трябва да установя за какво съм на този свят. Вярно е това, което казваш, толкова дълго съм живял като под упойка, че не знам откъде да започна да живея отново.

— Ако ми позволиш, мога да ти помогна.

— Как?

— Човек започва с тялото си. Предлагам ти да съединим спалните чували и да спим прегърнати. Аз имам нужда от това точно колкото и ти, Ричард. Искам да ме прегърнеш, да се чувствам сигурна и на топло. Докога ще се лутаме слепешката, плахи, очаквайки другият да направи първата крачка? Стари сме за това, но може би все още сме млади за любов.

— Сигурна ли си, Лусия? Не бих могъл да понеса…

— Сигурна? В нищо не съм сигурна, Ричард! — прекъсна го тя. — Но можем да опитаме. Кое е най-лошото, което може да ни се случи? Да страдаме? Да не се получи?

— Нека не допускаме тази възможност, не бих могъл да понеса.

— Изплаших те… Извинявай.

— Не! Напротив, ти ми прости, че по-рано не ти казах какво чувствам. То е толкова ново, толкова неочаквано, че не знам какво да правя, но ти си много по-силна и наясно от мен. Ела, прехвърли се на това легло и да се любим.

— Евелин е на половин метър разстояние, а аз съм малко шумна. Ще трябва да почакаме, но междувременно може да се прегърнем.

— Знаеш ли, че тайничко разговарям с теб като лунатик? Че във всеки момент си представям, че си в прегръдките ми. От толкова време те желая…

— Изобщо не ти вярвам. Забеляза ме за пръв път снощи, когато насила се пъхнах в леглото ти. Преди не ми обръщаше внимание — разсмя се тя.

— Радвам се, че го направи, дръзка чилийке — каза той и се пресегна, за да я целуне.

Обединиха спалните чували върху едното легло, затвориха циповете им и се прегърнаха, както си бяха облечени, с неочаквано отчаяние. Това е всичко, което Ричард щеше да си спомня ясно по-късно, останалото от тази вълшебна нощ щеше да остане завинаги в пълна мъгла. Лусия обаче го увери, че бе запомнила и най-малките подробности. През следващите дни и години тя малко по малко щеше да му ги разказва, всеки път по различен начин и все по-дръзки до неправдоподобност, защото нямаше как да са изпълнили такива акробатики, каквито тя твърдеше, без да събудят Евелин. „Точно така беше, нищо че не вярваш; може Евелин да се е правила, че спи, и да ни е шпионирала“, не отстъпваше тя. Ричард предположи, че се бяха целували много и дълго, че се бяха съблекли оплетени в тесните спални чували, че взаимно се бяха изследвали, доколкото беше възможно, без да вдигат и най-малък шум, тихи и възбудени като юноши, правещи любов скришом в някой тъмен ъгъл. Спомняше си — това да, — че тя се покачи върху него и той можа да я обходи с двете си ръце, изненадан от гладката й и топла кожа, от това тяло, което едва съзираше на треперливия пламък на свещта, по-слабо, покорно и младо, отколкото се отгатваше, когато беше облечена. „Тези гърди на хористка в девически хор са мои, Ричард, струваха ми доста скъпо“, му каза Лусия в ухото, едва сдържайки смеха си. Това беше най-хубавото в нея, този смях като бистра вода, която го измиваше отвътре и отнасяше съмненията му все по-далеч.