Исабель Альенде - Отвъд зимата

Лусия и Ричард се събудиха във вторник със свенливата светлина на утрото и в меката топлота на спалните чували, където бяха прекарали цялата нощ окопани във възел от крака и ръце, сплетени до такава степен, че не можеше да се определи къде започваше единият и къде завършваше другият, дишайки в такт и изпълнени с усещане за комфорт в любовта, която започваха да откриват. Убежденията им и предпазливостта, които ги бяха задържали дотогава, рухваха пред чудото на истинската близост. Като подадоха глави, ги лъхна студът в къщата. Печките бяха угаснали. Ричард първи събра смелост да се откъсне от тялото на Лусия и да се срещне с деня. Увери се, че Евелин и кучето продължаваха да спят, и преди да стане, използва няколко мига, за да целуне Лусия, която мъркаше до него. Сетне се облече, сипа гориво в печките, сложи вода да заври върху котлона, направи чай и го сервира на жените, които го изпиха в леглата си, а той изведе Марсело да се ободри на свеж въздух. Подсвиркваше си.

Денят се очертаваше лъчезарен. Бурята се беше превърнала в лош спомен, снегът беше засипал света с разбит като за целувки белтък, а леденият ветрец довяваше невъзможно ухание на гардении. Когато слънцето изгря, прояснилото се най-сетне небе засия синьо като незабравки. „Прекрасен ден за твоето погребение, Катрин“, промърмори Ричард. Беше весел, изпълнен с енергия като малко паленце. Това щастие беше толкова ново, че нямаше име. Внимателно го изследваше, едва го докосваше и се отдръпваше, изпитвайки девствените територии на сърцето си. Въобразил ли си беше среднощните изповеди? Черните очи на Лусия толкова близо до неговите? Може би беше измислил нейното тяло в ръцете си, слетите устни, насладата, страстта и умората в сватбеното легло от два спални чувала, прегърнати, в това нямаше съмнение, защото само така би могъл да поеме спящия й дъх, предизвикателната й топлина, картините от своя сън. Отново се запита дали това беше любов, тъй като беше различно от изгарящата страст по Анита, това чувство беше като топъл пясък на облян в слънце плаж. Може би това деликатно и уверено удоволствие представляваше същността на зрялата любов? Щеше да разбере, имаше време. Върна се в къщурката с Марсело в ръце, не преставайки да си подсвирква.

Провизиите им се бяха свели до жалки остатъци и Ричард предложи да отидат до най-близкото село да закусят и оттам да продължат към Райнбек. От язвата нямаше и помен. Лусия им беше обяснила, че в Института „Омега“ през седмицата работеше персонал по поддръжка, но с малко повече късмет този вторник нямаше още никой да е дошъл заради неотдавнашното лошо време. Пътят щеше да е разчистен и щеше да им отнеме между три и четири часа да изминат разстоянието — нямаше защо да бързат. Недоволствайки заради студа, Лусия и Евелин се измъкнаха от чувалите и му помогнаха да разтреби и заключи къщата.

Докато пътуваха в лишеното от отопление и с два полуотворени прозореца субару, навлечени като арктически изследователи, Ричард разказа на жените, че преди няколко месеца поканил да изнесат лекция във факултета двама експерти по въпросите на трафика на нелегални работници. С това се занимаваха Франк Лерой и Иван Данеску според думите на Евелин. Нищо ново, каза Ричард, предлагане и търсене съществуват още от официалното премахване на робството, но никога този бизнес не е бил толкова доходен, както сега; златна мина, съпоставима единствено с търговията с наркотици и оръжие. Колкото по-сурови са законите и затегнат граничният контрол, толкова по-ефективна и безмилостна е организацията, толкова повече печелят агентите, както сами назовават себе си трафикантите. Ричард предполагаше, че Франк Лерой свързваше трафикантите с клиенти в Съединените щати. Типове като него не цапаха ръцете си, не виждаха лицата и не знаеха историите на мигрантите, които попадаха като роби в земеделието, производствата, индустрията и публичните домове. За него те бяха бройки, анонимен товар, който трябваше да бъде превозен, продаваха се по-евтино и от животни.

Лерой поддържаше фасада на мъж с благопристоен бизнес. Офисът му в Манхатън се намираше на самия булевард „Лексингтън“ според разказа на Евелин и оттам той ръководеше бизнеса си с клиенти, готови да наемат роби; изграждаше приятелства с политици и отзивчиви управници, переше пари и решаваше правни проблеми, когато изникнеха. По същия начин както беше доставил документ за самоличност като член на племе на Евелин Ортега, той можеше да осигури фалшиви документи за самоличност на подходяща цена, но жертвите на трафик на хора нямаха нужда от тях, те съществуваха под радара, невидими, държани в мълчание, в сянката на свят без закони. Комисионата му вероятно бе висока, ала тези, които работеха мащабно с подобни товари, я плащаха, за да си купят безопасност.