Исабель Альенде - Отвъд зимата

Хулиан се появи в живота й в началото на 2015 година, когато Лусия от няколко години се беше примирила с липсата на любов и мислеше, че романтичните й фантазии бяха пресъхнали в болничното легло по време на химиотерапията. Хулиан й доказа, че любопитството и желанието бяха възобновяеми природни ресурси. Ако майка й Лена беше жива, би предупредила Лусия колко смешна можеше да изглежда жена на нейната възраст с подобни претенции и вероятно с право, защото с всеки изминал ден шансовете за любов намаляваха и се увеличаваше евентуалността да стане за смях, но не би била напълно права, тъй като Хулиан се появи, за да й даде обич, когато най-малко очакваше. При все че тази любов приключи почти толкова бързо, колкото започна, тя й послужи, за да осъзнае, че в нея все още тлееше готова да се разгори жарава. Не биваше за нищо да съжалява. Изживяването и насладата си струваха.

Първото нещо, което забеляза у Хулиан, беше външността му — без да е грозен, не й се стори много привлекателен. Всички мъже, в които се бе влюбвала, и особено съпругът й, бяха красиви, но не защото такива ги беше избирала, а по някаква случайност. Хулиан беше най-доброто доказателство за нейната липса на предразсъдъци по отношение на грозните мъже, така обясни на Даниела. На пръв поглед той беше един обикновен чилиец от многото с лоша стойка, размъкнат, като че ли облечен във взети назаем дрехи, с торбести сукнени панталони и плетени елеци като някой дядо. Кожата му беше жълтозеленикава като на испанец южняк, каквито бяха неговите предци, посивяла коса, брада в същия цвят и меки ръце, които сякаш никога не бяха похващали работа. Но под вида му на претърпял поражение човек се криеше мъж с изключителен интелект и пламенен любовник.

Достатъчни бяха първата целувка и всичко, което последва в онази нощ, за да се отдаде Лусия на младежки каприз, напълно задоволен от Хулиан. Поне за известно време. През първите месеци Лусия гребеше с пълни шепи всичко онова, което й бе липсвало в брака; този любовник я накара да се чувства обичана и желана, с него се върна към бурната младост. Отначало Хулиан също се радваше на чувствеността и веселието, но скоро емоционалното обвързване го изплаши. Пропускаше да се яви на срещите, пристигаше със закъснение или звънеше в последния момент, за да се извини, че не можеше да дойде. Изпиваше допълнителна чаша вино и заспиваше по средата на недовършено изречение или между две милувки. Оплакваше се от липса на време за четене и от накърняване на социалния му живот, дразнеше го вниманието, което отделяше за Лусия. Продължаваше да е старателен любовник, загрижен повече да дава, отколкото да получава, но тя усети, че се колебаеше; не се отдаваше вече на любовта и саботираше връзката им. Лусия се беше научила да разпознава любовното разочарование още щом то надигнеше уродливата си глава и вече не го понасяше с надеждата, че нещо щеше да се промени, както през двайсетгодишния си брак. Имаше повече опит и по-малко време за губене. Разбра, че трябваше да си тръгне, преди Хулиан да е сторил това, при все че много щяха да й липсват неговото неизчерпаемо чувство за хумор, игрите на думи, удоволствието да се събужда отмаляла в леглото до него, знаейки, че една прошепната дума или разсеяна милувка бяха достатъчни, за да се прегърнат отново. Скъсването се осъществи без драми и те си останаха приятели.

— Реших да дам почивка на разбитото си сърце — оповести на Даниела по телефона с тон, който не й се получи шеговит, както искаше, а полуразплакан.

— Какви са тези превземки, мамо. Сърцето не се чупи като яйце. А дори да беше яйце, нима не е по-добре да бъде счупено, за да се излеят чувствата? Това е цената на един добре изживян живот — отвърна безпардонно дъщеря й.

Няколко месеца по-късно в Бруклин Лусия я връхлиташе от време на време известна носталгия по Хулиан, но подобно на лек сърбеж по кожата, който не успяваше да я натъжи. Би ли могла да изживее друга любов? Не в Съединените щати, си мислеше, не беше типът жена, която привличаше американците, какво по-добро доказателство от безразличието на Ричард Боумастер. Не си представяше прелъстяване без хумор, ала чилийската ирония се оказваше непреводима и дори открито обидна за тези северняци. Англичанинът има коефициент на интелигентност колкото шимпанзе, каза на Даниела. Смееше се от все сърце единствено с Марсело — на късите му крачета и муцунка на лемур; това животинче си позволяваше да е самовлюбено и мрънкаше като съпруг.