Исабель Альенде - Отвъд зимата

Даниела прекъсна следването и сексуалните си експерименти, когато майка й се разболя. Годината 2010-а беше година на загуби и раздели за Лусия, дълги месеци по болници, умора и страх. Карлос я изостави, защото не му достигна смелост да стане свидетел на нейното опустошаване, както сам се изрази, изпълнен със срам, но и с решимост. Не пожела да види белезите, които се кръстосваха върху гърдите й, изпитваше атавистично отвращение към осакатеното същество, в което тя се превръщаше, и предостави отговорността да се грижи за нея на дъщеря им. Възмутена от поведението на баща си, Даниела се изправи срещу него с неочаквана рязкост; тя първа спомена развода като единствен благопристоен изход за двама души, които не се обичаха. Карлос обожаваше дъщеря си, но ужасът му пред физическото състояние на жена му бе по-силен от страха да не разочарова Даниела. Обяви, че си тръгва временно, за да живее в хотел, докато се успокои, тъй като напрежението у дома го разстройвало прекалено много и му пречело да работи. Отдавна беше навършил възраст за пенсия, но беше решил, че от офиса си щеше да иде направо в гробищата. Лусия и Карлос се разделиха с хладната учтивост, която характеризираше годините на тяхното съжителство, без враждебност и без обяснения. След по-малко от седмица Карлос нае апартамент и Даниела му помогна да се нанесе.

Първоначално Лусия почувства празнина след раздялата. Беше свикнала с емоционалното неприсъствие на мъжа си, но когато той си тръгна и физически тя имаше свободно време в излишък, къщата започна да й се струва огромна и ехото кънтеше в празните стаи; нощем чуваше стъпките на Карлос да рови в хладилника и водата да тече в банята му. Скъсването с установените навици и дребните ежедневни ритуали я караше да се чувства без опора и това се добавяше към тревогите през онези месеци, в които беше измъчена от лекарствата, предназначени да преборят болестта й. Усещаше се наранена, крехка, оголена. Даниела смяташе, че лечението бе унищожило имунитета на тялото и духа на майка й. „Не прави преглед на онова, което ти липсва, мамо, а на всичко, което имаш“, й казваше. Според нея това беше уникална възможност да излекува тялото и ума си, да се освободи от ненужния товар, да се изчисти от омраза, комплекси, лоши спомени, неосъществими копнежи и всякакъв друг боклук. „Откъде тази мъдрост, дъще?“, питаше я Лусия. „От интернет“, отвръщаше Даниела.

Карлос се изнесе толкова радикално, сякаш се бе преместил в най-отдалечения край на друг континент, въпреки че в действителност живееше на няколко преки от Лусия. Нито веднъж не се поинтересува за здравословното й състояние.

Лусия пристигна в Бруклин през септември 2015 година с надеждата, че промяната на средата щеше да й подейства стимулиращо. Беше изморена от рутината, време беше да разбърка картите на съдбата, може би щяха да й се паднат по-добри от досегашните. Очакваше Ню Йорк да бъде първата спирка от дълго околосветско пътешествие. Планираше да търси нови възможности и да пътува по света дотогава, докато й стигнеха силите и ограничените средства. Искаше да загърби загубите и болките от последните години. Най-тежка беше смъртта на майка й, която я засегна повече от развода и рака. Отначало усети напускането на мъжа си като предателски удар с меч, но скоро започна да гледа на него като на подарена свобода и спокойствие. Това усещане беше дошло преди няколко години и тя беше имала достатъчно време да се помири с миналото си.

Повече усилия й струваше да се възстанови от болестта, която в крайна сметка беше прогонила Карлос. От двойната мастектомия и месеците на химиотерапия и облъчване тя излезе слаба, с гола глава, без мигли и вежди, с посинели уши и с белези, но здрава и с добра прогноза. Присадиха й гърди импланти, които постепенно се надуваха, колкото повече мускулите и кожата отстъпваха, правейки им място; това беше болезнен процес, който тя изтърпя, без да се оплаква, подкрепяна от суетността. Всичко й се струваше за предпочитане пред плоското тяло, нашарено с белези от разрезите.

Преживяното през годината на болестта й вдъхна пламенно желание за живот, сякаш като награда за страданието бе открила философския камък, изплъзващата се от алхимиците субстанция, способна да превърне оловото в злато и да върне младостта. Страхът от смъртта тя беше загубила още преди, когато присъстваше на елегантното преминаване на майка си от живота в смъртта. Отново, както тогава, почувства неопровержимото присъствие на душата, тази първична същност, която нито ракът, нито каквото и да е друго можеха да засегнат. Каквото и да станеше, душата надделяваше. Представяше си своята възможна смърт като праг и изпитваше любопитство към онова, което щеше да я посрещне отвъд. Не се плашеше да пристъпи прага, но докато беше в този свят, желаеше да живее пълноценно, без никакви грижи, непобедима.