Исабель Альенде - Отвъд зимата

Смъртта на майка й през 2008 година предизвика у Лусия Марас необяснима неувереност, тъй като тя беше независима от майка си още от времето, когато бе заминала в изгнание преди деветнайсет години. В отношенията между двете се беше наложило тя да изпълнява ролята на емоционална опора, а през последните години дори издържаше семейството, защото инфлацията бе стопила до голяма степен пенсията на Лена. Въпреки това, когато остана без майка си, усещането за уязвимост беше толкова силно, колкото и скръбта от загубата. Баща й беше изчезнал от нейния живот много рано и затова майка й и брат й Енрике бяха единствените й близки; когато и двамата вече ги нямаше до нея, тя осъзна, че й беше останала само Даниела. Карлос живееше в същата къща, но когато ставаше дума за чувства, така или иначе, никога не присъстваше. Освен това за пръв път Лусия усети, че годините започваха да й натежават. Преди известно време беше влязла в десетилетието на петдесетте, но се чувстваше като на трийсет. До този момент старостта и смъртта бяха абстрактни понятия, неща, които спохождаха другите хора.

Отидоха с Даниела да разпръснат праха на Лена в морето, както тя беше пожелала без много обяснения, ала Лусия си каза, че може би бе искала да свърши във водите на същия Тих океан като сина си. По всяка вероятност подобно на толкова други хора тялото на Енрике бе изхвърлено в океана, завързано за метална тежест, но духът, навестяващ Лена през последните дни, не бе потвърдил това. Наеха рибар, който ги отведе отвъд далечните скали, там, където океанът добиваше петролен цвят, а чайките не стигаха. Изправени в лодката, окъпани в сълзи, те импровизираха прощаване с изстрадалата баба и с Енрике, на когото никога не се бяха осмелявали да кажат сбогом, тъй като Лена беше отказвала да приеме гласно смъртта му, при все че може би го бе сторила преди много години в тайно кътче на сърцето си. Първата книга на Лусия бе публикувана през 1994 година с подробности за убийствата, които никой не опроверга, и Лена я беше прочела; беше я придружила също, когато даде показания пред съдия по време на разследването за военните хеликоптери. Вероятно е имала доста ясна представа за съдбата, сполетяла нейния син, ала да признае това би означавало да се откаже от мисията, която я беше обсебвала в продължение на повече от три десетилетия. Енрике би бил запратен завинаги в гъстата мъгла на несигурността, ни жив, ни мъртъв, ако накрая не бе споходил като по чудо майка си, за да я съпроводи и отведе в отвъдния живот.

В лодката Даниела държеше керамичната урна, а Лусия взе да пръска, с шепи праха с молитва за майка си, за брат си и за непознатото момче, което продължаваше да почива в нишата на семейство Марас на гробищата. През всички тези години никой не идентифицира неговата снимка в архивите на Викарийството и Лена започна да го смята за член на семейството. Бризът разнасяше праха във въздуха, преди той бавно да падне, реейки се над океана. Тогава Лусия разбра, че идваше редът й да замести майка си; тя беше по-възрастната в малобройното си семейство, „матриархът“. Зрелостта неочаквано се стовари върху нея в този миг, но все още нямаше да я затисне — щеше да я усети чак две години по-късно, когато щеше да й се наложи да направи равносметка на загубите си и да се изправи на свой ред лице в лице със смъртта.

Когато разказваше на Ричард за този период от живота си, Лусия премълча сивите тонове и се фокусира върху най-светлите и най-мрачните факти. Останалото заемаше много малко място в паметта й, но Ричард искаше да узнае повече. Известни му бяха двете книги на Лусия, където историята на Енрике служеше като отправна точка и придаваше лична нотка на един обширен политически репортаж, но знаеше много малко за нейния живот. Лусия му обясни, че бракът й с Карл ос Урсуа никога не съдържал истинска близост, но романтичната й природа или пък просто инерцията й попречили да вземе някакво решение. Двамата били две лутащи се същества в едно и също пространство, толкова далечни един на друг, че се разбирали добре, защото, за да се караш с някого, се изисква близост. Ракът щял да отключи края им като двойка, но този край всъщност се подготвял от години.

След смъртта на баба си Даниела замина за Маямския университет в Корал Гейбълс и Лусия започна френетична кореспонденция с нея по същия начин както с майка си, докато живееше в Канада. Дъщеря й с еуфория описваше новия си живот, очарована от водните обитатели и нетърпелива да изследва променливия океан; имаше обожатели от двата пола и невъзможна за условията на Чили свобода — там би й се наложило да търпи критичния надзор на едно непрощаващо общество. Един ден съобщи по телефона на родителите си, че не се определяла нито като мъж, нито като жена и че практикувала плуралистични любовни връзки. Карлос я попита дали имаше предвид сексуална разпуснатост и я предупреди, че е препоръчително да не разтръбява това в Чили, където малко хора биха я разбрали. „Виждам, че са преименували свободната любов. Това винаги се е проваляло и този път също няма да се получи“, изказа прогнозата си пред Лусия, след като затвори телефона.