Исабель Альенде - Отвъд зимата

Иван Данеску беше противен на вид и с още по-противно държание, прикрит като своя работодател. Неговата роля в йерархията на дома беше неопределена. Евелин подозираше, че господарят се боеше от Данеску в същата степен, в която и другите в дома, защото беше виждала този мъж да повишава предизвикателно тон, а Франк Лерой да търпи мълчаливо — вероятно бяха съдружници или съучастници. Тъй като никой не обръщаше внимание на гватемалската детегледачка — жалка пелтечка, — тя се движеше като призрак, минаваше през стените и чуваше и най-добре пазените тайни. Смятаха, че едва говори английски и не разбира това, което чуваше и виждаше. Данеску общуваше единствено с господин Лерой, влизаше и излизаше, без да дава обяснения, и ако се засечеше с госпожата, я оглеждаше безцеремонно, без дума да обели, но понякога поздравяваше Евелин с неопределен жест. Шерил внимаваше да не го предизвиква, защото и двата пъти, в които се осмели да се оплаче от него, получи плесница от мъжа си. Данеску беше много по-важен от нея у дома.

Евелин рядко общуваше с този мъж. Когато навърши една година от постъпването си на работа в семейството и когато Шерил вече беше сигурна, че детегледачката нямаше да си тръгне и че Франки я обичаше толкова много, че тя започна да ревнува, й предложи да се научи да кара, за да може да използва фургонетката. В знак на неочаквана любезност Иван прояви готовност да я научи. Насаме с него в затвореното пространство на автомобила Евелин разбра, че канибалът, както го наричаха другите прислужнички, беше търпелив инструктор и дори можеше да се усмихва, когато й нагласяваше седалката, за да достига педалите, при все че въпросната усмивка беше по-скоро разтягане на устните в гримаса, сякаш му липсваха зъби и той се мъчеше да скрие това. Тя се оказа добра ученичка, запамети правилата за движение и за една седмица овладя фургонетката. Тогава Иван я снима на фона на бялата стена в кухнята. След няколко дни й връчи шофьорска книжка на името на някаква Хейзъл Чигляк. „Това е шофьорска книжка за представители на американско индианско племе, с нея ставаш част от него“, й съобщи накратко.

Отначало Евелин ползваше фургонетката само за да заведе Франки да го подстрижат, на басейн с хладка вода или до рехабилитационния център, но не след дълго започнаха да излизат за сладолед, на пикник и на кино. По телевизията детето гледаше екшъни, убийства, изтезания, експлозии и стрелба, но в киното, седнал зад последния ред в инвалидната си количка, той се наслаждаваше на същите сантиментални истории за любов и разочарование като своята детегледачка. Понякога двамата се държаха за ръце и плачеха. Класическата музика го успокояваше, а латиноамериканските ритми го изпълваха с буйна радост. Евелин поставяше в ръцете му дайре или маракас и докато той ги разклащаше, тя танцуваше като разглобена кукла и предизвикваше необуздан смях у момчето.

Станаха неразделни. Евелин редовно се отказваше от почивните си дни и нито веднъж ни й мина през ум да поиска отпуск, защото знаеше, че Франки щеше да тъгува за нея. За пръв път откакто се беше родил синът й, Шерил можеше да е спокойна. На техния си език от ласки, жестове и звуци и с помощта на компютъра, Франки помоли Евелин да се омъжи за него. „Трябва първо да пораснеш, пиленце, и после ще видим“, му отвърна тя развълнувана.

Дори и да знаеха какво се случваше между господин Лерой и жена му, готвачката и дъщеря й изобщо не коментираха. Евелин също не можеше да говори по този въпрос, ала нямаше как да се преструва, че не знае, защото беше вклинена в семейството и много близка с Шерил. Побоите ставаха винаги при затворени врати, но стените на тази стара къща бяха гънки. Евелин увеличаваше звука на телевизора, за да отвлича вниманието на Франки, който изпадаше в пристъпи на тревожност, когато слушаше родителите си, и често си скубеше кичури коса. В караниците винаги изникваше името на Франки. Въпреки че бащата правеше всичко възможно да не го забелязва, този син присъстваше навсякъде и желанието му той час по-скоро да умре, беше толкова ясно, че всеки път го крещеше в лицето на жена си. „Дано да пукнете и двамата“, тя и нейното чудовище, това копеле без нито един ген от рода Лерой, защото в неговия род нямаше сакати и дебили, нито един от тях двамата не заслужаваше да живее, бяха непотребни. И Евелин чуваше ужасното плющене на ремъците. Изпълнена с ужас, че синът й може би чуваше това, Шерил се опитваше да компенсира омразата на бащата с обсебваща майчина любов.