Исабель Альенде - Отвъд зимата

За Евелин това затворено съществуване в кротка близост с Франки беше като балсам след насилието, преживяно в миналото й. Престанаха да я спохождат честите кошмари и вече отново беше в състояние да си спомни своите братя живи така, както в онова последно видение при шаманката от Петен. Франки се превърна в най-важното същество в живота й редом с баба й, но тя беше далеч оттук. Всеки признак на напредък у детето представляваше лична победа за нея. Ревностната обич, която получаваше от него, и доверието, което й гласуваше Шерил, й бяха достатъчни, за да е щастлива. Не й беше нужно повече. Говореха с Мириам по телефона, понякога се срещаха във Фейстайм и виждаше как растат братлетата й, но през тези години не си освободи време да иде и да ги види в Чикаго. „Не мога да оставя Франки, мамо, той има нужда от мен“, обясняваше. Мириам също не изпитваше особено любопитство да посети тази своя дъщеря, която всъщност си оставаше чужда. Изпращаха си снимки и подаръци за Коледа и за рождени дни, ала нито една от двете не правеше усилие да задълбочи връзката помежду им, която така и не успя да укрепне. Отначало Мириам се страхуваше, че сама в един студен град и сред непознати хора дъщеря й можеше да страда; освен това й се струваше, че й плащаха много малко за работата, която вършеше, при все че Евелин нито веднъж не се оплака. В крайна сметка обаче Мириам се убеди, че Евелин се чувстваше по-добре със семейство Лерой в Бруклин, отколкото със собственото си семейство в Чикаго. Дъщеря й беше съзряла и тя я беше изгубила.

Трябваше да мине известно време, за да се настрои Евелин към странната динамика в дома. Господин Лерой, както го наричаха всички и дори жена му, когато говореше за него, беше непредсказуем човек и налагаше волята си без изобщо да повишава тон, всъщност колкото по-тихо и по-бавно говореше, толкова по-страшен беше. Спеше на първия етаж в стая, в която се бе разпоредил да избият врата към градината, за да влиза и излиза, без да минава през къщата. Това му позволяваше да държи жена си и прислугата на тръни, защото изведнъж изникваше от нищото като в магия и по същия начин изчезваше. Най-забележителната мебел в стаята му беше шкаф, в който държеше под ключ лъснати и добре смазани своите оръжия. Евелин нищо не разбираше от оръжия; в нейното село спречкванията се решаваха с нож или мачете, а бандитите използваха контрабандни пистолети, някои от тях толкова примитивни, че гърмяха от само себе си в ръцете им, ала беше гледала достатъчно екшъни, за да си даде сметка, че господарят й притежаваше истински боен арсенал. Няколко пъти беше виждала оръжията, когато господин Лерой и довереният му човек Иван Данеску ги почистваха на масата в трапезарията. Лерой държеше зареден пистолет в жабката на лексуса, но не и във фиата на жена си, нито във фургонетката с подемно устройство за инвалидната количка, която Евелин използваше за Франки. Според него човек винаги трябваше да е подготвен. „Ако всички се движехме въоръжени, щеше да има по-малко луди и терористи на публични места, те щяха да знаят, че надигнат ли глава, някой може да им види сметката“; действително много невинни умираха, недочакали пристигането на полицията.

Готвачката и дъщеря й предупредиха Евелин да не допуска грешката да си пъха носа в работите на семейство Лерой, защото бяха изхвърлили няколко прислужници, понеже слухтели. Те бяха вече три години в този дом и не знаеха с какво се занимава господарят, може би с нищо, може просто да си беше богат. Знаеха само, че докарваше стока от Мексико и я превозваше от един щат в друг, но точният вид на стоката беше загадка. От Иван Данеску и дума не можеше да се изкопчи, беше сух като старо дърво, ала беше довереният човек на господин Лерой и предпазливостта повеляваше да стоят настрана от него. Господарят ставаше рано, изпиваше чаша кафе на крак в кухнята и отиваше да играе тенис за един час. Като се прибереше, си вземаше душ и изчезваше до вечерта или за няколко дни. Когато се сетеше, се отбиваше да хвърли поглед на Франки от вратата, преди да излезе. Евелин се научи да го избягва и да се въздържа да споменава детето пред него.

Шерил Лерой пък ставаше късно, защото спеше лошо, прекарваше деня в своите занятия и курсове и изяждаше вечерята си на поднос в стаята на Франки, с изключение на дните, когато мъжът й беше заминал някъде. Тогава използваше да излезе. Имаше само един приятел и практически никакви близки. Единствените й занимания извън дома бяха многобройните й курсове, лекарите й и нейният психоаналитик. Следобед отрано започваше да пие и като се стъмнеше, алкохолът я превръщаше в плачливото момиченце от нейното детство; тогава имаше нужда от компанията на Евелин. Не можеше да разчита на никой друг, това скромно девойче беше единствената й подкрепа, само пред нея можеше да се изповяда. Така Евелин научи подробностите около прогнилата връзка между господарите й, научи за побоите и за това как от самото начало Франк Лерой бил против приятелите на жена си, как й забранил да приема гости у дома, и то не от ревност, както той самият твърдял, а за да охранява личното си пространство. Неговите дела били много деликатни и поверителни и изисквали крайна предпазливост. „След раждането на Франки стана още по-строг. Не позволява никой да идва, защото се срамува от детето“, каза Шерил на Евелин. Вечерните й излизания в отсъствие на съпруга й бяха винаги на едно и също място — скромен италиански ресторант в Бруклин с карирани покривки и книжни салфетки, където персоналът вече я познаваше, защото от години ходеше там. Евелин знаеше, че не вечеря сама, защото, преди да излезе, си уговаряше среща по телефона. „Освен теб той е единственият ми приятел, Евелин“, й каза веднъж. Беше художник с четиридесет години по-възрастен от нея, беден, алкохолик и мил, с когото Шерил споделяше пастата, приготвена от ла мамма в кухнята, телешкия стек и евтиното вино. Познаваха се отдавна. Преди да се омъжи, тя бе вдъхновила няколко негови картини и за известно време бе негова муза. „Видя ме на шампионат по плуване и ме помоли да позирам като Юнона за някакъв алегоричен стенопис. Знаеш ли за какво говоря, Евелин? Юнона е римска богиня на жизнената енергия, на силата и на вечната младост. Тя е борбена богиня закрилница. Той все още ме вижда такава, не подозира колко съм се променила.“ Би бил безполезен всеки опит да се обясни на съпруга й какво представляваше платоничната любов на този стар художник за нея и как тези срещи в ресторанта бяха единствените моменти, в които се чувстваше обект на възхищение и обич.