Исабель Альенде - Отвъд зимата

В рамката на слабата светлина на вратата и на фона на черната нощ зад гърба й, стоеше момичето с анорак. Ричард веднага я позна. Свита, с глава, сгушена между раменете и скрито в качулката лице, тя изглеждаше още по-малка, отколкото преди няколко часа на улицата. Ричард промърмори някакво въпросително „Да?“ и в отговор тя му подаде картичката, която й бе подхвърлил в колата с неговото име, длъжност в университета и домашен и служебен адрес. Той застина за една проточила се цяла вечност минута с картичката в ръка, не знаейки какво да прави. Накрая, усетил вятърът и снегът да нахлуват през вратата, реагира и се дръпна настрани, като покани с жест момичето да влезе. Затвори вратата след нея и отново замръзна, загледан в гостенката.

— Нямаше защо да идвате тук, госпожице. Трябва да се обадите направо на полицията… — изломоти.

Момичето не отговори. Закована до вратата, без да се обръща с лице към него, тя приличаше на неумолим посетител от отвъдното. Ричард отново повтори за застраховката, но тя не реагира.

— Говорите ли английски? — я попита накрая.

Още няколко секунди мълчание. Ричард повтори въпроса и на испански, защото ръстът на гостенката му подсказа, че вероятно беше от Централна Америка, при все че можеше и да е от Югоизточна Азия. Тя отговори с неразбираем шепот, който прозвуча като монотонен капчук. Като видя, че ситуацията се проточва прекалено дълго, Ричард реши да я покани в кухнята, където беше по-светло и може би щяха да успеят да осъществят някаква комуникация. Тя го последва, като гледаше в пода и стъпваше точно в неговите стъпки, все едно вървеше по хлабаво въже. В кухнята Ричард отмести на една страна всички книжа на масата и й предложи табуретка.

— Много съжалявам, че блъснах колата ви. Надявам се да не сте се наранили — каза.

След като не последва реакция, той преведе думите си на своя развален испански. Тя поклати отрицателно глава. Ричард продължи безрезултатното си усилие да установят контакт и да разбере защо е дошла в дома му по това време. Тъй като леката катастрофа не оправдаваше ужаса у момичето, той си каза, че тя може би бягаше от някого или от нещо.

— Как се казвате? — попита.

С мъка, запъвайки се на всяка сричка, тя успя да му каже името си — Евелин Ортега. Ричард усети, че не издържа повече; нуждаеше се спешно от помощ, за да се отърве от тази досадна посетителка. Няколко часа по-късно, когато можа да анализира случилото се, щеше да се изненада от факта, че единственото, което му хрумна в онзи момент, бе да повика чилийката от мазето. За времето, в което се познаваха, тази жена се бе доказала като способен професионалист, но нямаше никакво основание да смята, че е подготвена да се справи с толкова необичайно затруднение.

В десет вечерта телефонът стресна Лусия Марас. В този час можеше да е само дъщеря й Даниела, ала беше Ричард, който я молеше спешно да се качи в дома му. Най-сетне, след като прекара деня, зъзнейки от студ, Лусия се беше стоплила в леглото и не възнамеряваше да напусне гнезденцето си, за да се отзове на припряното повикване от страна на мъжа, който я бе осъдил да живее в иглу, а предната нощ с презрение бе пренебрегнал потребността й от компания. Нямаше пряк достъп от сутерена до останалата част на къщата, трябваше да се облече, да си проправи път в снега и да се изкачи по дванайсет хлъзгави стъпала до горе; Ричард не заслужаваше подобно усилие.

Преди една седмица се беше спречкала с него, защото водата в паничката на кучето сутрин замръзваше, но дори това неоспоримо доказателство не беше успяло да го убеди да повиши температурата. Ричард се задоволи да й даде електрическо одеяло, неизползвано от десетилетия, и затова, когато го включи, то само запуши и предизвика късо съединение. Студът беше най-скорошното оплакване на Лусия. Преди това имаше други. Нощем звучеше хор от мишки между стените, но според хазяина й това било невъзможно, защото неговите котки виждали сметката на всички мишки. Шумовете сигурно идвали от ръждясалите тръби и сухи дървета.

— Извини ме за безпокойството толкова късно вечерта, Лусия, но имам нужда да дойдеш, изправен съм пред сериозен проблем — съобщи й по телефона Ричард.

— Какъв проблем? Освен ако кръвта ти не е на път да изтече, ще трябва да изчакаш до утре — отвърна тя.

— Някаква истеричка от Латинска Америка се е настанила в дома ми и не знам какво да я правя. Може би ти би й помогнала. Не й разбирам почти нищо.

— Добре, вземи лопата и ела да ме изровиш от снега — отстъпи тя, завладяна от любопитство.