Исабель Альенде - Отвъд зимата

Разстоянието, което при нормални обстоятелства би изминал за двайсет минути, му отне двойно повече време и когато най-сетне пристигна в клиниката, отново беше завалял сняг, а Трес се тресеше в нови конвулсии и от муцунката й се стичаше още розова пяна. Посрещна ги опитна лекарка, пестелива на жестове и думи, която не прояви оптимизъм по отношение на котката, нито симпатия към стопанина, чиято небрежност бе причинила злополуката, както обясни на асистента си тихичко, но не чак толкова, че Ричард да не я чуе. В друг момент той би реагирал на подобен злостен коментар, но мощна вълна от лоши спомени го заля. Застина онемял, унизен. Не за пръв път небрежността му се оказваше фатална. От онзи случай той толкова внимаваше и вземаше толкова много предпазни мерки, че често по отношение на всяко нещо в живота си се чувстваше, сякаш ходи върху яйца. Ветеринарната лекарка му обясни, че не може да направи кой знае какво. Изследванията на кръвта и урината щяха да покажат дали пораженията върху бъбреците бяха необратими; в такъв случай животното щеше да страда и беше по-добре да му се осигури достоен край. Трябваше да го задържат; след два дни щяха да поставят окончателната диагноза, но беше добре Ричард да се подготви за най-лошото. Той кимна, готов да се разплаче. Сбогува се с Трес със свито сърце, в тила си усещаше безмилостния поглед на лекарката — обвиняващ и осъдителен.

Младата жена на регистратурата — имаше коса с морковен цвят и халка на носа — се смили над него, като видя как трепери, докато й подаваше кредитната си карта, за да плати аванса. Увери го, че за животинчето му щяха да се грижат много добре и му посочи кафе-машината. При този жест на минимална любезност Ричард бе разтърсен от непропорционално голямо чувство на благодарност и от него се изтръгна ридание, надигнало се от дълбините на душата му. Ако го попитаха какво изпитва към четирите си животинки, би отговорил, че изпълнява задължението да ги храни и да почиства кашона им с пясък; отношенията му с котките се свеждаха до обикновена вежливост, с изключение на Дойс, която изискваше ласки. Това беше всичко. Никога не би предположил, че можеше да изпитва към тези неприятни котараци чувство като към членове на семейство, каквото нямаше. Седна на стол в чакалнята под разбиращия поглед на регистраторката, за да изпие с рядкото и горчиво кафе две от зелените си хапчета за нерви и едно розово срещу киселини, докато успее да се овладее. Трябваше да се прибере у дома.

Фаровете на колата осветяваха тъжен пейзаж с безжизнени улици. Ричард се движеше бавно, взирайки се с усилие през чистия от скреж полукръг на стъклото.

Тези улици принадлежаха на един непознат град и за момент той се почувства изгубен, въпреки че преди малко беше изминал същия път в същото застинало време с бръмчащо отопление и забързано тиктакане на чистачките; имаше чувството, че колата плава в някакъв памук; беше объркан, защото имаше усещането, че е единственото живо същество в някакъв запуснат свят. Говореше си сам, с глава, изпълнена с шум и зловещи мисли за неизбежните ужаси в света като цяло и в неговия собствен живот в частност. Колко ли още му остава да живее и при какви ли условия? Ако човек живее достатъчно, се разболява от рак на простатата. Ако животът му продължи още повече, мозъкът му започва да се разпада. Достигнал беше възрастта на страховете, пътешествията вече не го привличаха, беше привързан към удобствата у дома, не желаеше непредвидени неща, изпитваше страх да не се загуби или да не се разболее и умре и да открият трупа му две седмици по-късно, когато котките вече са погълнали значителна част от останките му. Възможността да бъде намерен насред локва от гниещи карантии го ужасяваше до такава степен, че се беше уговорил със съседката, възрастна вдовица с железен характер и сантиментално сърце, да й изпраща всяка вечер есемес. Ако пропуснеше два дена, тя трябваше да дойде да погледне — за тази цел й беше дал ключ от къщата. Текстът се състоеше само от две думи: „Жив съм“. Тя не беше длъжна да отговаря, но страдаше от същите страхове като него и винаги отвръщаше със следните четири думи: „Мамка му, аз също“. Най-страшното в представата за смъртта беше мисълта за вечност. Мъртъв завинаги, какъв ужас.

Ричард се изплаши, че може да се надвеси мрачният облак на тревожност, който го обгръщаше понякога. В такива моменти мереше пулса си и или не го напипваше, или усещаше, че препуска. В миналото беше имал няколко пристъпа на паника до такава степен подобни на сърдечен инфаркт, че го взимаха в болница, но в последните години не се бяха повтаряли благодарение на зелените хапчета и защото се научи да овладява кризите. Съсредоточаваше се и си представяше черната маса над главата си, разкъсана от мощни лъчи светлина като в изображенията на светците. С този образ и дихателни упражнения успяваше да разпръсне облака; но сега не се наложи да прибегне до споменатата хитрост, защото скоро се предаде пред нова ситуация. Видя се отстрани като на филм, в който не беше главният герой, а зрител.