Исабель Альенде - Отвъд зимата

Лусия подозираше, че мълчаливият вид на Ричард криеше голям запас от великодушие и прикрито желание да помага без много шум по различни начини — като се започне от дискретно служене в благотворителна кухня и се стигне до доброволна грижа за папагалчетата в гробищата. Със сигурност Ричард дължеше този аспект на характера си на твърдия пример на своя баща — Джоузеф не би позволил на сина си да премине през живота, без да прегърне някоя справедлива кауза. Отначало Лусия изследваше Ричард, търсейки пролуки, за да се добере до приятелството му, но понеже нямаше склонност към кухненска благотворителност, нито към каквито и да е папагали, те споделяха единствено работата и тя не успя да открие как да се вмъкне в живота на този мъж. Равнодушието на Ричард не я обиждаше, тъй като той игнорираше също вниманието, което му засвидетелстваха останалите колежки и ордите девойки в университета. Отшелническият му живот беше загадка — какви ли тайни криеше и как ли бе успял да живее шест десетилетия без забележителни предизвикателства, защитен в черупката си на броненосец.

За разлика от него, тя се гордееше с драмите от своето минало и желаеше вълнуващ живот в бъдеще. По принцип не вярваше особено в щастието, което считаше донякъде за кич; стигаше й да е що-годе удовлетворена. Ричард бе живял дълго време в Бразилия, женен за млада и сексапилна жена, ако се съди по нейна снимка, която Лусия бе видяла, но очевидно не бе поел нищо от пищното изобилие на тази страна и въпросната жена. Въпреки странностите си обаче Ричард винаги се харесваше. В описанието пред дъщеря си Лусия го характеризира като „човек с лека кръв“, както казват в Чили за някого, който печели обичта на хората, без да си го поставя за цел и без видима причина. „Той е особен тип, Даниела, живее сам с четири котки. Още не знае, но когато си тръгна, ще трябва да поеме грижата и за Марсело“, добави. Беше го премислила добре. Сърцето й щеше да се скъса от мъка, но тя не можеше да разнася едно старо чиуауа със себе си по света.

Когато се прибереше вечер вкъщи — с велосипед, ако времето позволяваше, или с метро, ако не, Ричард Боумастер са заемаше първо с грижата за четирите котки, не особено обичливи животни, които бе осиновил от Дружеството за защита на животните, за да го спасяват от плъховете. Беше предприел тази стъпка воден от логиката и без следа от сантименталност, но с времето котките се бяха превърнали в негови неизбежни приятели. Връчиха му ги кастрирани, ваксинирани и с чип под кожата, за да ги идентифицира, ако се загубят, както и с имена, но за по-лесно той ги обозначи с цифри на португалски: Ум, Дойс, Трес и Куатро. Ричард ги хранеше и почистваше кашона с пясък, после слушаше новините, докато си приготвяше вечеря в обширното многофункционално кухненско помещение в огромната къща. След като се нахранеше, свиреше малко на пиано, понякога за удоволствие, а друг път от дисциплина.

На теория в дома му имаше определено място за всяка вещ и всеки предмет си беше на мястото, но на практика книжата, списанията и книгите се възпроизвеждаха като земеморки [1] Земеморката е дребен бозайник, подобен на външен вид на мишка, изключително подвижен и способен да изяде за едно денонощие храна, надвишаваща собственото му тегло. — Б. пр. в кошмар. Сутрин осъмваха повече, отколкото предната вечер, а понякога се появяваха публикации или отделни страници, които той никога не беше виждал, нито можеше да отгатне как са се озовали в дома му. След вечеря четеше, подготвяше лекциите си, поправяше контролни и пишеше есета на политически теми. Дължеше академичната си кариера на постоянството, с което изследваше и публикуваше, а не толкова на призванието си на преподавател; затова привързаността, която му засвидетелстваха неговите студенти дори и след като се дипломираха, беше необяснима за него. Държеше компютъра си в кухнята, а принтера в неизползвана стая на третия етаж, където единствената мебел беше маса за същия този принтер. За щастие, живееше сам и не се налагаше да обяснява любопитното разпределение на офис техниката, тъй като малцина биха разбрали неговата решимост да спортува, изкачвайки се и слизайки по стръмните стълби. Освен това по този начин премисляше два пъти, преди да разпечата някоя глупост, и проявяваше уважение към пожертваните за производството на хартия дървета.

Понякога в нощи на безсъние, когато не успяваше да приласкае пианото и клавишите свиреха каквото им скимне, той се поддаваше на тайния порок на наизустяване и композиране на стихове. За тази цел изразходваше много малко хартия — пишеше на ръка в карирани ученически тетрадки. Беше произвел няколко такива тетрадки, запълнени с незавършени стихотворения, и две луксозни с кожени корици, където преписваше най-добрите си творения с мисълта да ги изглади в бъдеще, но това бъдеще никога не настъпваше; самата мисъл да ги препрочете, свиваше в спазми стомаха му. Беше учил японски, за да се наслаждава на хайку в оригинал, можеше да чете и разбираше този език, но би било самонадеяно да се опитва да го говори. Ласкаеше се да мисли за себе си като за полиглот. Като дете бе научил португалски покрай семейството на майка си и го бе усъвършенствал с Анита. Понаучи малко френски по романтични причини и също толкова испански от професионална потребност. Първото му страстно влюбване на осемнайсет години бе във французойка осем години по-възрастна от него, с която се запозна в нюйоркски бар и която последва в Париж. Страстта се охлади много бързо, но за удобство продължиха да живеят на един таван в Латинския квартал достатъчно дълго, за да усвои той основите на плътското познание и на знанието на езика, който говореше с ужасен акцент. Испанският му беше едновременно уличен и книжен — навсякъде в Ню Йорк се срещаха латинос, но тези имигранти рядко разбираха дикцията на Института „Берлиц“, която бе изучавал. Той също не ги разбираше повече от нужното му, за да може да си поръча храна в ресторант. Струваше му се, че почти всички сервитьори в страната са испаноговорещи.