Исабель Альенде - Отвъд зимата

Ричард Боумастер беше началник на Лусия в Нюйоркския университет, където тя работеше с шестмесечен договор като гост-преподавател. След края на семестъра нямаше никаква яснота за живота си — щяха да й трябват друга работа и друго жилище, където да се настани, докато вземе дългосрочно решение за бъдещето си. Рано или късно щеше да се върне да свърши дните си в Чили, но имаше доста време дотогава и откакто дъщеря й Даниела се настани в Маями, където се занимаваше с морска биология, вероятно влюбена и с планове да остане там, нищо не я призоваваше в родната й страна. Възнамеряваше да използва пълноценно годините в добро здраве, които й оставаха, преди старостта да я повали. Искаше да живее в чужбина, където ежедневните предизвикателства поддържаха ума й във форма, а сърцето й в относителен покой, тъй като в Чили я смазваха тежестта на познатото, на рутината и ограниченията. Там се чувстваше осъдена да живее като самотна старица, преследвана от безполезни лоши спомени, докато навън можеше да очаква изненади и възможности.

Прие да работи в Центъра за латиноамерикански и карибски изследвания, за да се отдалечи за известно време от страната си и да е по-близо до Даниела. Освен това — не можеше да не признае, — защото Ричард я интригуваше. Наскоро беше преживяла любовно разочарование и си помисли, че Ричард би могъл да подейства като лекарство, начин да забрави окончателно Хулиан — нейната последна любов, единствена, оставила известна следа в нея след развода й през 2010 година. През годините, изминали оттогава, Лусия беше разбрала колко оскъдни биха могли да бъдат любовниците за жена на нейната възраст. Беше преживяла няколко авантюри, които не заслужаваха дори да бъдат споменати, докато не се бе появил Ричард — познаваше го от повече от десет години, когато все още беше омъжена, и той още тогава я привлече, въпреки че не би могла да определи с какво. Характерът му беше пълна противоположност на нейния и извън академичните въпроси имаха много малко общо помежду си. Бяха се срещали от време на време на конференции, бяха прекарвали часове, разговаряйки за работата, и поддържаха редовна кореспонденция, без какъвто и да е сантиментален интерес от негова страна. Веднъж Лусия му беше показала, че не е безразлична, нещо необичайно за нея, тъй като не притежаваше дързостта на кокетна жена. Вглъбеността и стеснителността на Ричард бяха мощна стръв, за да реши да иде в Ню Йорк. Представяше си, че мъж като него сигурно е задълбочен и сериозен, с благороден дух — истинска награда за този, който успее да преодолее препятствията, които той сееше по пътя към всяка форма на интимност.

На шейсет и две години Лусия още хранеше момичешки фантазии, неизбежно беше. Шията й беше набръчкана, кожата съсухрена, а ръцете отпуснати, коленете й тежаха и се бе примирила с все по-изчезващата си талия, тъй като й липсваше дисциплина, за да се бори срещу старостта във фитнес салона. Гърдите й бяха все още млади, ала не бяха нейните. Избягваше да се гледа гола, защото облечена се чувстваше много по-добре, знаеше кои цветове и кройки й стоят най-хубаво и се придържаше строго към тях; беше способна да си накупи тоалети за двайсет минути, без да погледне встрани дори от чисто любопитство. Огледалото, както и снимките, бяха безмилостен враг, тъй като я показваха неподвижна с неприкрито изложените й на показ недостатъци. Смяташе, че нейната привлекателност — ако имаше такава — беше в движението. Беше гъвкава и притежаваше известна незаслужена грация, тъй като изобщо не я бе култивирала, беше лакома и мързелива като одалиска и ако съществуваше справедливост на този свят, би трябвало да е с наднормено тегло. Предците й, бедни хърватски селяни, хора, свикнали на усилен труд и вероятно на глад, й бяха завещали добър метаболизъм. Лицето й на паспортната снимка — сериозно и с поглед, вперен напред, беше като на съветска затворничка, според шеговитото определение на дъщеря й Даниела, но никой не я възприемаше като такава: то беше изразително и умело гримирано.

С две думи, беше доволна от вида си и примирена с неизбежните поражения на годините. Тялото й старееше, но в себе си тя съхраняваше непокътната предишната девойка. Не можеше да си се представи като старица. Жаждата й да се наслаждава на живота нарастваше, колкото повече се свиваше нейното бъдеще, и част от този възторг беше неясният копнеж по любим, който обаче се сблъскваше с действителността и с отсъствието на възможности. Липсваха й сексът, романтиката и любовта. Първото си го доставяше от време на време, второто беше въпрос на късмет, а третото представляваше печалба от небесната лотария, която нямаше начин да й се падне, както неведнъж беше обяснявала на дъщеря си.