Исабель Альенде - Отвъд зимата

Тази вечер, докато вятърът навън фучеше, повличайки снежни вихри и провирайки се безцеремонно през цепнатините, тя усети онзи див страх от детството си. Знаеше, че е в безопасност в убежището си; страхът й от стихията беше абсурден, нямаше причина да безпокои Ричард, освен тази, че той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне за помощ при дадените обстоятелства, тъй като живееше на горния етаж. В девет вечерта отстъпи пред потребността да чуе човешки глас и му се обади.

— Какво правиш? — го попита, опитвайки се да скрие уплахата си.

— Свиря на пиано. Пречи ли ти шумът?

— Не чувам пианото, тук долу гърми единствено грохотът от свършека на света. Това нормално ли е за Бруклин?

— От време на време през зимата времето се разваля, Лусия.

— Страх ме е.

— От какво?

— Просто страх, нищо конкретно. Предполагам, че е глупаво да те моля да слезеш да ми правиш компания за малко. Сготвила съм една чилийска яхния.

— Вегетарианска ли е?

— Не. Нищо, няма значение, Ричард. Лека нощ.

— Лека нощ.

Пийна си глътка писко и пъхна глава под възглавницата. Спа лошо, през половин час се будеше, сънувайки един и същи накъсан сън, в който като корабокрушенец се мяташе в някакво вещество гъсто и кисело като подквасено мляко.

В събота снежната буря продължи вихрената си траектория, насочвайки се към Атлантика, но в Бруклин лошото време, студът и снегът продължиха и Лусия не пожела да излезе, защото доста улици още бяха блокирани, въпреки че работите по разчистването им бяха започнали призори. Разполагаше с много часове за четене и подготовка за лекциите си през следващата седмица. Видя в новините, че виелицата продължаваше да сее разрушение навсякъде, където минеше. Радваше я перспективата за спокойствие, за хубав роман и почивка. В някой момент щеше да намери кой да разчисти снега пред вратата й. Нямаше да е трудно, дечурлигата от квартала вече предлагаха услугите си, за да припечелят по някой долар. Беше благодарна на късмета си. Осъзна, че се чувства удобно в невзрачната дупка на Проспект Хайтс, която в крайна сметка не беше толкова зле.

Следобед, малко отегчена от пленничеството, сподели яхнията си с Марсело — малкия чиуауа — и после заедно се излегнаха на една пружина върху сплъстен дюшек под купчина одеяла да гледат няколко епизода от сериал с убийства. Помещението беше леденостудено и Лусия трябваше да си нахлузи вълнена шапка и ръкавици.

През първите седмици, когато й тежеше това, че бе решила да напусне Чили, където поне можеше да се смее на испански, тя се утешаваше с увереността, че всичко се променя. Всяко днешно нещастие се превръща в минала история утре. Всъщност колебанията й продължиха кратко — беше заета с работа, имаше Марсело, намери нови приятели в университета и в квартала, хората бяха любезни навсякъде и беше достатъчно три пъти да идеш в някое кафене, за да започнат да те посрещат като член на семейството. Чилийската представа, че янките са студени хора, беше мит. Единственият относително студен човек, на когото бе попаднала, беше Ричард Боумастер, хазяинът. Какво пък толкова, да върви по дяволите.

Ричард се беше сдобил на безценица с тази огромна къща от кафяви тухли в Бруклин, еднаква със стотици други в района, тъй като я беше купил от най-добрия си приятел аржентинец, който неочаквано получил голямо наследство и си заминал, за да го управлява. Няколко години по-късно същата къща, само че още една степен по-порутена, струваше над три милиона долара. Аржентинецът я бе придобил мъничко преди младите чиновници от Манхатън да се впуснат масово да купуват и ремонтират великолепните сгради, вдигайки цените до главозамайващи висини. Преди тези места били територия на престъпници, наркотици и банди, никой не се осмелявал да се мярка по улиците нощем, но във времето, когато Ричард се появи тук, вече се бяха превърнали в един от най-търсените райони в страната независимо от боклукчийските кофи, рахитичните дървета и разровени дворове. Лусия на шега беше посъветвала Ричард да продаде тази реликва със стенещи стълби и разхлопани врати и да иде на някой остров в Карибите да си живее като цар чак до старини, но Ричард беше човек с мрачен характер, чийто вроден песимизъм се подхранваше от строгата обстановка и неудобства на една къща, съставена от пет обширни празни стаи, три неизползвани бани, една запечатана мансарда и първи етаж с толкова високи тавани, че беше нужна телескопична стълба, за да се сменят електрическите крушки.