Исабель Альенде - Отвъд зимата

На разсъмване в събота бурята утихна и остави Бруклин полузатрупан от сняг. Ричард се събуди с неприятното усещане, че предния ден е обидил Лусия, когато хладно отхвърли нейните страхове. Щеше да му е приятно да е с нея, докато навън вятърът и снегът се стоварваха върху къщата. Защо я сряза така? Страхуваше се да не попадне в капана и да се влюби, бе избягвал този капан вече двайсет и пет години. Не си задаваше въпроса защо бяга от любовта, тъй като отговорът му се струваше очевиден — това беше неизбежното му покаяние. С времето беше свикнал с монашеските си навици и с онази вътрешна тишина на хората, живеещи и спящи в самота. След като затвори телефона, изпита поривисто желание да се появи на вратата на мазето с термос с чай, за да прави компания на Лусия. Непонятен му беше детинският страх у жена, която бе преживяла достатъчно драми в живота си и изглеждаше неуязвима. Би искал да изследва тази пролука в силата на Лусия, но го възпря предчувствие за опасност, сякаш ако се поддадеше на този импулс, щеше да стъпи върху движещи се пясъци. Усещането за опасност продължаваше и сега. Нищо ново. От време на време го връхлиташе неоправдана тревожност, но на помощ идваха зелените хапчета. В такива моменти усещаше как пропада безвъзвратно в ледения мрак на дъното на морето, а наблизо няма никой, за да му подаде ръка и да го изтегли на повърхността. Тези фаталистични предчувствия бяха започнали в Бразилия под влиянието на Анита, която живееше нащрек за знаци от отвъдното. Преди го връхлитаха често, но се беше научил да ги овладява, защото много рядко се сбъдваха.

Указанията, които излъчваха по радиото и телевизията, гласяха хората да не излизат от домовете си, докато улиците не бъдат разчистени. Манхатън все още беше почти напълно парализиран, магазините затворени, но метрото и автобусите вече тръгваха. Други щати бяха в още по-лошо състояние от Ню Йорк — с разрушени жилища, изтръгнати дървета, отцепени квартали, а на места дори без газ и електричество. Някои от техните съграждани за няколко часа се бяха върнали два века назад. В сравнение с тях в Бруклин имаха късмет.

Ричард излезе да почисти снега от колата си, паркирана пред къщата, преди да се е превърнал в лед и да се наложи да го изстъргва. След това даде храна на котките и закуси, както обикновено, мляко с овесени ядки, бадеми и плодове и седна да работи по статията си за икономическата и политическа криза в Бразилия, която предстоящите Олимпийски игри бяха извадили на показ в резултат на международните проверки. Трябваше да прегледа дипломната работа на един студент, но остави това за по-късно. Целият ден беше пред него.

В около три следобед Ричард забеляза, че една от котките я няма. Когато той си беше вкъщи, животните гледаха да се въртят край него. Взаимоотношенията му с тях бяха белязани с взаимно безразличие с изключение на Дойс, единствената женска, която се възползваше от най-малката възможност, за да скочи в скута му и да се нагласи така, че той да я погали. Трите мъжки бяха независими и от самото начало бяха разбрали, че не са домашни любимци, а че имат задължението да ловят мишки. Той видя, че Ум и Куатро се разхождат неспокойни в кухнята и че няма следа от Трес. Дойс се беше излегнала на едно от любимите си места — на масата до компютъра.

Тръгна да търси липсващата котка из къщата, помагайки си с познатото за животните изсвирване. Откри я на втория етаж да лежи на пода с розова пяна на муцунката. „Хайде, Трес, ставай. Какво те прихваща, момчето ми?“ Успя да я изправи на крака и котката направи няколко крачки, клатушкайки се като пияна, преди да се строполи отново. Навсякъде имаше следи от повръщано, но това се случваше, защото понякога не успяваха да храносмелят добре костиците на гризачите. Отнесе я на ръце до кухнята и напразно се помъчи да й даде вода. В този момент четирите лапички на Трес се изпружиха и тялото й се разтресе в конвулсии; Ричард разбра, че това са признаци на натравяне. Прегледа набързо грижливо съхраняваните токсични вещества в дома си. След няколко минути откри причината под съдомиялната в кухнята. Антифризът се беше разсипал и явно Трес го беше близала, защото по пода там имаше следи от лапи. Сигурен беше, че бе затворил добре кутията и вратата на килера, не разбираше как се бе случило нещастието, но за това щеше да мисли по-късно. За момента най-спешно бе да се погрижи за котката — антифризът беше смъртоносен.

Движението беше ограничено с изключение на спешните случаи, а неговият беше точно такъв. Потърси в интернет адреса на най-близката отворена ветеринарна клиника, която се оказа, че му е вече известна, уви животното в одеяло и го занесе до колата. Поздрави се, че бе почистил снега сутринта, в противен случай би бил заклещен; благодари също, че нещастието не се беше случило предния ден в стихията, защото нямаше да може да мръдне от къщи. Бруклин беше заприличал на северен град, всичко и навсякъде беше побеляло, ъглите се бяха заоблили от снега, улиците бяха пусти, цареше някакво странно спокойствие, сякаш природата се прозяваше. „Не си и помисляй да умираш, Трес, моля те. Ти си котка пролетарий, имаш стоманени черва, малко антифриз е нищо работа, кураж“, повдигаше й духа Ричард, докато едва напредваше в снега, мислейки си, че всяка загубена минута по пътя означаваше една минута по-малко живот за животинчето. „Спокойно, приятелю, дръж се. Не мога да бързам, защото, ако поднесем, свършено е с нас, доникъде няма да стигнем. Не мога да карам по-бързо, извинявай…“