Исабель Альенде - Отвъд зимата

Малко по-късно, навлечен като ескимос, Ричард измъкна наемателката си и я заведе с Марсело в дома си, почти толкова студен, колкото и мазето. Мърморейки през зъби по адрес на скъперническото му отношение към отоплението, Лусия го последва в кухнята, където няколко пъти беше влизала за малко. Наскоро след пристигането си в Бруклин го посети, под претекст да сготви вегетарианска вечеря и така да задълбочи взаимоотношенията им, но Ричард се оказа голям кокал за нейната уста. Тя смяташе вегетарианството за ексцентричност на хора, които не познават глада, но със старание сготви за него. Ричард изяде две чинии без коментар, благодари й, без да се превъзнася, и така не й се реваншира за любезността. Тогава Лусия успя да види колко аскетичен живот водеше нейният хазяин. Насред няколко съвсем обикновени мебели в съмнително състояние се открояваше внушителен и лъскав роял. Всяка сряда и събота вечер до сутерена на Лусия достигаха акордите от концертите на Ричард и още трима музиканти, които се събираха за удоволствието да свирят заедно. Според нея се справяха много добре, но тя имаше ужасен слух и музикалната й култура бе незначителна. Няколко месеца чака Ричард да я покани в някоя от въпросните вечери да послуша квартета, но подобна покана така и не дойде.

Ричард заемаше най-малката спалня в къщата — четири стени с прозорче като на затворник — и салона на първия етаж, превърнат в склад за печатни книжа и листове. Кухнята, която също беше претъпкана с купчини книги, се разпознаваше по мивката и една своенравна газова печка, която се включваше без човешка намеса, но не подлежеше на поправка, тъй като вече не съществуваха подходящи резервни части за нея. Особата, заради която Ричард я бе повикал, се оказа джудже. Седеше до огромната маса от необработено дърво, която служеше както за бюро, така и за хранене, и краката й висяха от табуретката; беше пъхната в гневно жълт анорак, качулката бе смъкната върху лицето й и носеше пожарникарски ботуши. Не проявяваше признаци на истерия, напротив, изглеждаше стресната. Не обърна внимание на присъствието на Лусия, но последната пристъпи и й протегна ръка, без да пуска Марсело, нито да изпуска от поглед котките, които го наблюдаваха от неголямо разстояние наежили гърбове.

— Лусия Марас, чилийка, наемателка на мазето — представи се тя.

От жълтия анорак се подаде разтреперана бебешка ръчица и леко стисна ръката на Лусия.

— Казва се Евелин Ортега — намеси се Ричард, тъй като гореспоменатата продължаваше да мълчи.

— Приятно ми е — каза Лусия.

Последваха няколко секунди тишина, докато Ричард отново не се намеси, нервно прочиствайки гласа си.

— Ударих задницата на колата й, когато се връщах от ветеринаря. Една от котките ми се отрови с антифриз. Струва ми се, че е много уплашена. Може ли да й поговориш? Със сигурност ще се разбереш с нея.

— Защо?

— Ами ти си жена, нали така? И говориш нейния език по-добре от мен.

Лусия се обърна към посетителката на испански, за да разбере откъде е и какво се е случило. Момичето излезе от кататонията, в която като че ли бе изпаднала, и си смъкна качулката, но продължи да гледа втренчено в пода. Не беше джудже, а много нисичка и слаба девойка с лице дребно като ръцете й, с кожа в светъл дървесен цвят и черна коса, прибрана на тила. Лусия предположи, че е с индиански произход, вероятно мая, при все че у нея не бяха особено изявени характерните за тази етническа група черти: орлов нос, четвъртити скули и дръпнати очи. Ричард оповести на висок глас на девойката, че може да има доверие в Лусия, изхождайки от предположението, че чужденците разбират английски, ако човек им вика. В конкретния случай това проработи, защото момичето извади някакъв глас като на канарче и обясни, че е от Гватемала. Пелтечеше с такава мъка, че беше трудно човек да следи думите й; когато стигнеше до края на изречението, никой вече не помнеше началото.

Лусия успя да заключи, че Евелин бе взела колата на господарката си, някаква Шерил Лерой, без нейно знание, защото било времето за сиеста и тя спяла. Добави, запъвайки се отново, че след като Ричард я блъснал, тя не можела да се прибере у дома, тъй като нямало как да не обясни какво бе направила. Не се страхувала от госпожата, а от господин Франк Лерой, господаря, който бил избухлив и опасен. Момичето се лутало напосоки и се опитвало да намери решение в бушуващите като вихрушка мисли, тълпящи се в нейния ум. Нагънатият капак на багажника не прилепвал и няколко пъти се отворил, та тя трябвало да спре и импровизирано да го върже с колана на анорака си. Прекарала остатъка от следобеда и част от вечерта паркирана на различни места в града, но всеки път за кратко от страх да не привлече вниманието или снегът да не я засипе. При едно от спиранията си забелязала визитката, която Ричард й дал, след като се блъснал с колата си в нейната, и с мисълта за последна отчаяна възможност за спасение дошла в дома му.