Исабель Альенде - Отвъд зимата

Децата от семейство Ортега не бяха единствените без майка и баща; две трети от другарчетата им в училище бяха в същото положение. Преди само мъжете емигрираха, за да търсят работа, но през последните години жените също започнаха да заминават. Според отец Бенито емигрантите изпращаха няколко милиарда долара годишно за издържане на семействата си, като по този начин допринасяха за стабилността на правителството и за безразличието на богатите. Малцина завършваха училище; момчетата тръгваха да търсят работа или попадаха въвлечени в света на дрогата и бандите, а момичетата забременяваха, напускаха училище, за да работят, а някои биваха наети да проституират. Училището разполагаше с много малко ресурси и ако не бяха мисионерите евангелисти, които нелоялно се конкурираха с отец Бенито, защото получаваха пари отвън, нямаше да има дори тетрадки и моливи.

Отец Бенито имаше навик да сяда в единствената кръчма в селото на една бира за цялата вечер и да разговаря с енориашите си за безмилостните репресии срещу местното население, продължаващи вече трийсет години и подготвили почвата за катастрофата. „Навсякъде подкупи, като се започне от най-висшите политици и се стигне до последния полицай, как няма да има такава престъпност“, оплакваше се той, склонен да преувеличава. Всеки път се намираше някой, който му подмяташе да се върне в своята страна, след като не му харесва Гватемала. „Ама какви ги приказваш, нещастнико, не съм ли казвал хиляди пъти, че тук е моята страна.“

На четиринайсетгодишна възраст Грегорио Ортега, най-големият брат на Евелин, окончателно напусна училище. Свободен от работа и задължения, той се скиташе с други момчета по улиците със стъклени очи и мозък, обвит в мъгла от вдишване на лепило, бензин, разредители за боя и всичко друго, до което успяваше да се докопа, крадейки, биейки се и задиряйки момичетата. Когато се отегчеше, заставаше на шосето и спираше някой камион да го вземе на стоп, така ходеше в други села, където никой не го познаваше, а когато се връщаше, носеше нечестно придобити пари. Ако успееше да го спипа, Консепсион Монтоя го гощаваше с голям пердах, който внукът изтърпяваше, защото все още зависеше от нея за изхранването си. Понякога полицаите го хващаха в хайки срещу дрогирани хлапетии, хвърляха му паметен бой и го затваряха в килия на хляб и вода, докато в някое от посещенията си там отец Бенито не го избавяше. Свещеникът беше непоправим оптимист и въпреки множеството доказателства за противното, поддържаше вярата си в човешката способност да се регенерира. Полицаите му предаваха с един последен ритник в задника изплашеното и покрито със синини и въшки момче. Баскът го качваше в камионетката си с ругатни и го завеждаше да си утоли глада в единственото заведение за такос [2] Царевична или пшеничена плоска питка, прегъната или навита с различен пълнеж. — Б. пр. в селото, като му предричаше с присъщата си йезуитска безпощадност ужасяващ живот и ранна смърт, ако продължаваше да се държи като кучи син.

Пердахът на бабата, затворът и поученията на свещеника не послужиха за поука на Грегорио. Той продължи по същия път. Съседите, които го познаваха от дете, започнаха да го избягват. Когато останеше без пари, той отиваше с наведена глава при баба си, преструвайки се на смирен, и се наяждаше у дома с вечния фасул, люти чушки и царевица. Консепсион притежаваше повече здрав разум от отец Бенито и бързо изостави опитите да проповядва недостижими добродетели пред внука си; младежът нямаше ум за учене, нито желание да усвои занаят; за тези като него не се намираше никъде почтена работа. Видя се принудена да каже на Мириам, че синът й бе напуснал училище, но не й даде сърце да я натъжи с пълната истина, защото отдалеч майката не можеше да направи кой знае какво. Молеше се на колене вечер заедно с другите си двама внуци Грегорио да доживее, докато навърши осемнайсет години, когато щяха да го вземат за задължителната военна служба. Бабата с цялото си сърце презираше армията, но може би казармата щеше да успее да поправи това отклонило се от правия път внуче.

Грегорио Ортега не успя да усети благодатните ползи от молитвите на баба си, нито от свещите, запалени за негово благо в църквата. Броени месеци преди да получи повиквателно за казармата, успя да бъде приет в МС-13, позната повече като „Мара Салватруча“, най-кръвожадната от всички банди. Положи кървава клетва за вярност към другарите си преди всичко останало, преди семейство, жени, дрога и пари. Премина през суровото изпитание за кандидатите — монументален побой, нанесен от няколко членове на организацията с цел да бъде изпробвана тяхната закалка. От ритуала на посвещението излезе полумъртъв, с няколко счупени зъба и уринира кръв в продължение на две седмици. Но след като се възстанови, получи правото да си направи първата татуировка на МС-13. С времето, с натрупването на престъпления и спечелването на уважение, той се надяваше подобно на най-самоотвержените бойци цялото му тяло и лице да се покрият с татуировки. Беше чул, че в затвора в Пеликан Бей в Калифорния имало някакъв сляп салвадорец, който пожелал да му татуират дори бялото на очите.