Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Отведете пиленцата си, бабо, тази гледка не е за тях — й нареди онзи, дето беше начело на полицаите.

Ала Консепсион седеше закована като старо дърво в земята. И преди беше виждала подобни жестокости, бяха изгорили жив баща й и двама нейни братя през войната, мислеше, че повече никое издевателство не бе в състояние да я изненада, но когато някаква съседка дотича да й каже какво е видяла на моста, супникът се изплъзна от ръцете й, разпилявайки по земята брашнената смес за тамалес. От доста време очакваше най-големият й внук да се озове в затвора или да свърши дните си в някое сбиване, но никога не си бе представяла такъв край.

— Хайде, старо, махай се оттук, преди да съм се ядосал — повтори началникът на полицаите и я побутна.

Най-сетне Андрес и Евелин се окопитиха от вцепенението, хванаха баба си от двете страни, отлепиха краката й от земята и я повлякоха с препъвания. Консепсион внезапно бе остаряла, влачеше крака превита като старица. Вървеше, загледана в земята, главата й се люшкаше насам-натам, а тя повтаряше: „Дано Господ ми го благослови и му прости“.

На отец Бенито се падна тъжната задача да се обади на майката на Грегорио, да й съобщи за нещастието, сполетяло сина й, и да се помъчи да я успокои по телефона. Мириам хлипаше, без да може да осъзнае случилото се. Следвайки строгите указания на Консепсион, отецът не й разказа подробности, каза й само, че става дума за злополука, свързана с организираната престъпност както толкова други произволни убийства, извършвани всеки ден. Грегорио беше поредната жертва на вилнеещото насилие. Безсмислено бе да идва за погребението, й каза, защото нямаше да успее да пристигне навреме, но трябваха пари за ковчега, за гробно място и други разходи; той се ангажираше да погребе по християнски сина й и да отслужи молитви за спасението на душата му. Не обясни също така на Мириам, че тялото се намираше в хранилище на шейсет километра разстояние и щяха да го дадат на семейството едва след полицейския доклад, който можеше да отнеме месеци, освен ако не се платеше нещо под масата, за да забравят всички за аутопсията. Част от парите щяха да послужат за тази цел. Изпълнението на въпросната неблагодарна формалност също се падаше на него.

На обратната страна на окачения на шията на Грегорио картон с инициалите на „Мара Салватруча“ имаше надпис, че така умират предателите и техните семейства. Никой не узна в какво се състоеше предателството на Грегорио Ортега. Смъртта му беше предупреждение към членовете на бандата, в случай че някой се разколебаеше в своята лоялност и същевременно подигравка с Националната гражданска полиция и с хвалбите й, че контролирала престъпността, както и заплаха към населението. Отец Бенито узна за надписа на картона от един от полицаите и счете за свой дълг да уведоми Консепсион Монтоя за опасността, на която бе изложено семейството. „И какво предлагате да направим, отче?“, му отвърна жената. Реши, че Андрес ще трябва да придружава Евелин на отиване и връщане от училище и вместо да хващат прекия път през зеленината на банановите насаждения, вече ще вървят по шосето, въпреки че така пътят им се удължаваше с двайсет минути. Но не се наложи Андрес да изпълнява този план, тъй като сестра му отказа да ходи повече на училище.

Още тогава стана ясно, че гледката на брат й на моста е смутила ума и речта на Евелин. Същата година момичето щеше да навърши петнайсет години, вече се забелязваха наченки на женски форми по тялото й и тя започваше да преодолява своята срамежливост. Преди убийството на Грегорио проявяваше смелост да взема участие в клас, знаеше модерните песни и заедно с другите девойчета на площада хвърляше погледи към момчетата с престорено безразличие. Ала след описания зловещ петък загуби апетит и способността си гладко да ниже сричките една след друга; заекваше толкова много, че дори на баба й не достигаше обич да се мъчи да я разбира.

Майка й Лена и брат й Енрике бяха двата стълба в детството и младостта на Лусия Марас, преди военният преврат да й отнеме брата. Баща й беше загинал в автомобилна катастрофа, когато тя беше съвсем малка, и за нея той като че ли изобщо не бе съществувал, при все че образът на някакъв баща остана, макар и мъгляв, да витае в съзнанието на двете деца. Сред малкото спомени на Лусия, толкова смътни, сякаш не бяха спомени, а по-скоро описани от брат й сцени, тя се виждаше в зоологическата градина на раменете на баща си, вкопчена с две ръце в черната му, твърда коса, разхождаща се между клетките на маймуните. В друг също толкова неясен спомен тя беше на въртележка, яхнала еднорог, а той, прав до нея, я придържаше за кръста. В нито една от тези картини не се появяваха брат й или майка й.