Исабель Альенде - Отвъд зимата

Триумфът на Салвадор Алиенде, първият марксист, избран с демократични избори, привлече вниманието на целия свят и по-специално на Централното разузнавателно управление на Съединените щати. Да управлява с подкрепата на партии с различни платформи и в условията на безмилостна война срещу него, водена от опозицията, нямаше как да не се окаже невъзможна задача и това скоро щеше да проличи, когато се отприщеше бурята, продължила три години и разклатила основите на обществото. Никой не можеше да е безразличен.

За Енрике Марас истинската, задължителна революция беше кубинската и реформите на Алиенде само я отлагаха. Неговата ултралява партия саботира правителството също толкова пламенно, колкото и десницата. Малко след изборите Енрике заряза учението и напусна майчиния си дом, без да остави адрес. Рядко щяха да получават новини от него, когато се отбиваше или се обаждаше винаги набързо, дейността му беше тайна. Продължаваше да е с брада и дълга коса, но вече не носеше каскет и ботуши и изглеждаше по-замислен. Вече не се хвърляше в атака, въоръжен с азбучни клишета срещу буржоазията, религията и американския империализъм; научил се беше да изслушва с престорена вежливост ретроградните мнения на майка си и простотиите на сестра си, както сам ги наричаше.

Лусия беше украсила стаята си с плакат на Че Гевара, защото нейният брат й го беше подарил, защото този революционер й се струваше секси и за да дразни майка си, която го смяташе за престъпник. Имаше също няколко диска на певеца и композитор Виктор Хара. Известни й бяха протестните му песни и някои лозунги за „марксистко-ленинския авангард на работническата класа и на потиснатите маси“, за какъвто се определяше партията на Енрике. Присъединяваше се към многолюдните демонстрации в защита на правителството, викайки до прегракване обединеният народ никога няма да бъде победен, а седмица по-късно със същия ентусиазъм тръгваше с приятелките си в друга, също толкова многобройна демонстрация да протестира срещу същото правителство, което беше подкрепяла няколко дни по-рано. Повече от каузата я интересуваше шумотевицата и викането по улиците. По отношение на идеологическата й праволинейност имаше още много да се желае, укори я веднъж Енрике, когато отдалеч я зърна в марш на опозицията. На мода бяха миниполите, ботушите с платформа и силно гримираните очи — все атрибути, които Лусия възприе — както и хипитата, чеда на цветята, на които малцина чилийски младежи подражаваха, като танцуваха дрогирани и с дайрета и се любеха в парковете по модела на Лондон и Калифорния. Лусия не стигна дотам, защото майка й никога не би й позволила да се събира с тези пасторални дегенерати, както ги наричаше.

Предвид на това, че в страната се говореше само за политика и тази тема предизвикваше бурни раздори между роднини и приятели, Лена наложи в дома си закона на мълчанието по тези въпроси така, както го бе наложила по отношение на съпруга си. За Лусия, която преживяваше периода на пубертета с неговото бунтарство, идеалният начин да се противопостави на майка си бе споменаването на Алиенде. Лена се прибираше вечер пребита от работния ден, от ужасния обществен транспорт, от движението, блокирано от стачки и демонстрации, и от вечните опашки за някакво мършаво пиле или цигари, без които не можеше да живее, ала въпреки това намираше сили да удря по тенджерите заедно със съседките от квартала в знак на анонимен протест срещу недоимъка в частност и социализма изобщо. Олелията от тези тенджери започваше с няколко самотни удара в някой двор и към нея скоро се присъединяваха други в оглушителен хор, който заливаше районите на средните и висши обществени класи като предвестник на апокалипсиса. Заварваше дъщеря си седнала по турски пред телевизора или клюкарствайки по телефона, надула докрай любимите си песни.

Това неосъзнато момиченце с тяло на жена и мозък на сополанка я тревожеше, но още повече се безпокоеше за Енрике. Страхуваше се синът й да не се окаже луда глава от онези, дето копнееха да вземат властта чрез насилие.

Дълбоката криза, която разделяше страната, стана непоносима. Селяните обсебваха земи, за да правят селскостопански комуни, банките и промишлените предприятия биваха експроприирани, медните мини в северните части на страната, управлявани винаги от американски компании, бяха национализирани; оскъдицата стана повсеместна, липсваха игли и превръзки в болниците, резервни части за машините, мляко за кърмачетата; хората живееха в параноя. Работодателите саботираха икономиката, като изтегляха основни стоки от пазара, а в отговор работниците се организираха в комитети, прогонваха началниците и поемаха собствеността над промишлените предприятия. По централните улици се виждаха групички от работници около запалени огньове да охраняват офисите и магазините на десните сектори, а по селата имаше денонощна стража, бранеща селяните от предишните господари. Побойници имаше и в двата лагера. Въпреки военната обстановка левицата увеличи процента на гласовете си в парламентарните избори през март. Тогава опозицията, която от три години заговорничеше, разбра, че саботажът не беше достатъчен, за да бъде съборено правителството. Трябваше да се прибегне до оръжие.