Исабель Альенде - Отвъд зимата

Ричард Боумастер прекара нощта на въпросната януарска събота в полулегнало положение, облегнат на стената, и с изтръпнали от тежестта на главата на Лусия крака, беше ту буден, ту в полусън, замаян от вълшебната бисквитка. Не помнеше да е бил толкова щастлив от много време насам. Качеството на хранителните продукти с марихуана не беше постоянно и трудно можеше да се изчисли колко да консумира човек, за да постигне желания ефект, без да се изстреля като ракета в небесата. При пушенето дозирането беше по-добро, но димът предизвикваше астма в него. Последната порция се оказа доста силна, трябваше да си отчупят по-малки парчета. Тревата му помагаше да се отпусне след тежък работен ден или да отпъжда призраците, в случай че му се явяваха от злите. Не че вярваше в призраци, разбира се, че не — беше разумен човек. Но му се привиждаха. В света на Анита, който беше споделял няколко години с нея, животът и смъртта бяха неизменно преплетени и добрите и злите духове присъстваха навсякъде. Признаваше, че е алкохолик, и затова в продължение на години избягваше да пие, но не смяташе, че проявява зависимост от други вещества, нито че страда от сериозни пороци, освен ако карането на колело не представляваше зависимост или порок. Малкото марихуана, която консумираше, определено не влизаше в тази категория. Ако предната вечер бисквитата не го беше зашеметила толкова силно, той би станал веднага след угасването на огъня в камината и би си легнал, вместо да дреме, седнал на земята, и да осъмне с вцепенени мускули и размекната воля.

През тази нощ на намалена бдителност демоните му настървено го връхлетяха и го мъчиха както докато беше полубуден, така и насън. Преди години се бе помъчил да ги заключи в блиндирано отделение на паметта си, но се отказа, защото заедно с демоните си тръгваха и ангелите. По-късно се научи да култивира спомените си, включително най-мъчителните, защото без тях щеше да изглежда, че никога не е бил млад, че никога не е обичал, че никога не е бил баща. Ако цената за всичко това беше допълнително страдание, предпочиташе да я плати. Понякога демоните печелеха битката срещу ангелите и тогава се появяваше парализираща мигрена, която също влизаше в цената. Носеше товара на тежкия дълг заради допуснати грешки, дълг, несподелен с никого до тази зима на 2016 година, когато обстоятелствата насила щяха да разтворят сърцето му. Отварянето вече бе започнало през тази нощ, която прекара излегнат на пода между две жени и едно смешно куче, мъчейки се да пропъди поне за кратко миналото си, докато навън Бруклин спеше.

Когато включваше компютъра си, на екрана се появяваше снимка на Анита и Биби, които или го обвиняваха, или му се усмихваха в зависимост от настроението му през деня. Това не беше напомняне, не му беше нужно. Ако паметта му изменеше, Анита и Биби го очакваха в безвремието на сънищата. Понякога някой особено жив сън залепваше за кожата му и го караше да живее през целия ден с единия крак в този свят, а с другия, стъпил в несигурната почва на зловещ кошмар. Когато изгасеше лампата преди да заспи, извикваше в съзнанието си Анита и Биби с надеждата да ги види. Знаеше, че сънищата нощем са плод на собствения му ум, но след като той беше способен да го наказва с кошмари, нима не можеше да му доставя и наслада — уви, досега не беше открил метод за произвеждане на утешителни сънища.

С времето скръбта му беше променила цвета и плътността си. Отначало беше червена и пробождаща, сетне стана сива, дебела и груба като зебло на чувал. Свикна със сподавената болка, приобщи я към ежедневните си дразнители редом с киселините в стомаха. Вината обаче си оставаше все същата — студена и твърда като стъкло, безмилостна. Приятелят му Орасио, който винаги беше склонен да изтъква доброто и да омаловажава злото, го обвини веднъж, че е влюбен в нещастието: „Прати суперегото си по дяволите, човече. Като изследваш всяко свое действие от миналото и настоящето и се самобичуваш, ти вършиш извращение, допускаш греховна надменност. Не си толкова значим. Трябва да си простиш веднъж завинаги, така както Анита и Биби са ти простили“.

Лусия Марас му беше казала веднъж полу на шега, че е на път да се превърне в хипохондричен и страхлив старик. „Ама аз вече съм“, й бе отвърнал в опит да откликне със същата шеговитост, ала се почувства наранен, защото това беше неопровержима истина. Стояха прави на една от онези ужасни социални сбирки на катедрата за изпращане на някаква преподавателка, която се пенсионираше. Той отиде при Лусия с чаша вино за нея и с минерална вода за себе си; тя беше единственият човек, с когото имаше желание да разговаря. Индийката беше права, той живееше напрегнат. Гълташе с шепи витаминозни хранителни добавки, защото смяташе, че ако здравето му се разклатеше, всичко щеше да иде по дяволите и сградата на самото му съществуване щеше да рухне. Беше поставил аларма в дома си, защото беше чул, че в Бруклин — всъщност както навсякъде — крадците влизаха посред бял ден; защитаваше компютъра си и мобилния си телефон с толкова сложни пароли срещу хакерите, че понякога самият той ги забравяше. Освен това имаше застраховки за колата, за здраве, за живот… с една дума, липсваше му само застраховка срещу най-лошите спомени, които го връхлитаха, когато излезеше от рутината и когато липсата на ред го объркваше. Втълпяваше на студентите си, че редът е изкуство на разумните същества, битка без примирие срещу центробежните сили, тъй като естествената динамика на всичко съществуващо е експанзията, възпроизводството и хаосът; а като доказателство е достатъчно да се приведе като пример човешкото поведение, кръвожадността в природата и безкрайната сложност на вселената. За да поддържа поне някаква привидност на ред, той не се отпускаше, държеше живота си под контрол с военна дисциплина. За тази цел изготвяше списъци и поддържаше стриктен календар; и двете предизвикаха бурен смях у Лусия, когато ги откри. Лошото в това, че работеха заедно, беше, че нищо не й убягваше.