Исабель Альенде - Отвъд зимата

Във вторник на 11 септември 1973 година военните се вдигнаха на бунт срещу правителството. Сутринта Лена и Лусия чуха ниско прелитащи в строй хеликоптери и самолети, показаха се навън и видяха танкове и камиони да настъпват в полупустите улици. Нито един телевизионен канал не работеше, излъчваха само неподвижна геометрична скица. От радиото научиха за военния метеж и едва часове по-късно, когато бе възстановено предаването по държавния телевизионен канал, разбраха какво означаваше това — на екрана се появиха четирима генерали в бойни униформи пред знамето на Чили и обявиха края на комунизма в достойната родина заедно с разпоредби, които населението трябваше да спазва.

Бе обявено военно положение, Конгресът бе разпуснат за неопределен срок от време и гражданските права преустановени, докато почитаемите Въоръжени сили не възстановяха закона, реда и ценностите на западната християнска цивилизация. Обявиха, че Салвадор Алиенде пуснал в ход план за екзекутирането на стотици хиляди лица от опозицията в безпрецедентен геноцид, но те го изпреварили и успели да предотвратят замисъла му. „Какво ще стане сега?“, попита Лусия майка си, разтревожена, защото неудържимата радост на Лена, която отвори бутилка шампанско, за да отпразнува събитието, й се стори зла поличба; някъде брат й Енрике може би беше изпаднал в отчаяние. „Нищо, дъще, тук военните зачитат Конституцията, скоро ще свикат избори“, отвърна й Лена, без да допусне, че щяха да минат повече от шестнайсет години, докато това се случи.

Майката и дъщерята останаха заключени в апартамента до вдигането на забраната за излизане два дни по-късно и успяха да се измъкнат за кратко да напазаруват провизии. Нямаше вече опашки и в магазините имаше купища пилета, но Лена не купи, тъй като й се сториха прекалено скъпи, затова пък се сдоби с няколко стека цигари. „Къде бяха пилетата вчера?“, попита Лусия. „Алиенде ги е крил в частната си изба“, отговори майка й.

Разбраха, че президентът бе загинал при бомбардировката над президентския дворец, чието повторение се излъчваше до безсъзнание по телевизията, и чуха слухове за тела в река Мапочо, която течеше през града; говореше се за големи клади, на които изгаряли забранени книги, и за хиляди заподозрени, наблъскани във военни камиони и откарани в набързо импровизирани затвори като Националния стадион, където само няколко дни преди това се бяха играли футболни мачове. Обитателите в квартала на Лусия бяха също толкова еуфорични като майка й, но тя изпитваше страх. Някакъв дочут мимоходом коментар остана да звучи в гърдите й като заплаха, насочена пряко срещу нейния брат: „Проклетите комунисти ще бъдат закарани в концентрационни лагери и първият, който се осмели да протестира, ще бъде разстрелян така, както тези нещастници планираха да стрелят по нас“.

Когато плъзна слухът, че тялото на Виктор Хара с осакатени ръце е било хвърлено в някакъв беден квартал за назидание, Лусия плака безутешно часове наред. „Това са просто приказки, дъще, преувеличават. Чудят се вече какво да измислят, за да оклеветят Въоръжените сили, които спасиха страната от лапите на комунизма. Как можеш да си помислиш, че подобно нещо може да се случи в Чили?“, й каза Лена. По телевизията предаваха анимационни филми и военни прокламации, страната беше спокойна. За пръв път съмнение се прокрадна у Лена, когато видя името на сина си в един от черните списъци, с които се подканваха фигуриращите в тях да се явят в полицейските участъци.

Три седмици по-късно няколко цивилни въоръжени мъже, които нямаше нужда да се идентифицират, нахлуха в апартамента на Лена, търсейки двете й деца — Енрике, обвинен, че е революционер, и Лусия като симпатизантка. Лена не беше получавала вести от сина си от месеци насам, а и дори да имаше, не би казала на тези мъже. Лусия беше останала да преспи у някаква приятелка заради вечерния час и майка й прояви благоразумие и не се изплаши от заплахите и плесниците. С удивително спокойствие обясни на агентите, че синът й бе напуснал семейството и не знаеха нищо за него, а дъщеря й бе в Буенос Айрес на екскурзия. Тръгнаха си с предупреждението, че щяха да се върнат, за да я отведат, освен ако не се появяха децата й.

Лена предположи, че подслушват телефона й, и изчака до пет сутринта, когато свършваше вечерният час, за да иде да предупреди Лена в дома на приятелката й. Сетне отиде при кардинала, който бе близък приятел на семейството още отпреди да се изкачи по небесните стъпала на Ватикана. Никога не бе молила за услуги, но в този момент забрави всякаква гордост. Кардиналът, сломен от ситуацията и от опашките молещи хора, беше така добър да я изслуша и да издейства убежище за Лусия в посолството на Венесуела. Посъветва Лена също да се махне, преди политическата полиция да е изпълнила заканата си. „Оставам тук, Ваше Преосвещенство. Никъде няма да отида, докато не разбера какво става със сина ми Енрике“, отвърна тя. „Ако го намерите, елате пак, Лена, защото момчето ще има нужда от помощ.“