Исабель Альенде - Отвъд зимата

Лена Марас, която беше обичала този мъж от седемнайсетгодишна възраст с безусловна всеотдайност, посрещна трагичната вест за смъртта му и успя да го оплаква само няколко часа, защото след това установи, че лицето, което току-що бе идентифицирала в държавната болница, където й показаха покритото с чаршаф тяло, положено върху метална маса, беше всъщност един непознат, а бракът й колосален провал. Същият офицер карабинер, който й съобщи за случилото се, отново дойде по-късно, придружен от детектив от отдела за разследвания, който започна да й задава въпроси, доста жестоки при дадените обстоятелства и без връзка с катастрофата. Наложи се два пъти да й повторят, за да може Лена да проумее какво искаха да й кажат. Мъжът й практикувал бигамия. На сто и шейсет километра, в някакъв провинциален град имало друга жена, жертва на същата измама като нея, която вярвала, че е негова законна съпруга и майка на единствения му син. Мъжът й бе водил двойствен живот в продължение на години, прикриван от работата си, свързана с пътувания, която му служела като претекст за продължителни отсъствия. Понеже първият му брак бил сключен с Лена, втората връзка нямала законна сила, но синът бил припознат и носел фамилията на баща си.

Скръбта на Лена се превърна в ураган от омраза и закъсняла ревност; прекара месеци в търсене на лъжи и премълчавания, мъчеше се да свърже нещата, за да намери обяснение за всяко подозрително действие, всяка лъжовна дума, всяко неспазено обещание, подлагайки на съмнение дори начините, по които се бяха любили. В желанието си да разбере повече за другата жена, предприе пътуване до провинцията, за да я шпионира, и видя, че тя беше млада, невзрачна на вид, размъкната и с очила — съвсем различна от кокетката, която си бе представяла. Наблюдаваше я от разстояние и я преследваше на улицата, но никога не я доближи. Няколко седмици по-късно, когато жената й се обади с предложение да се срещнат и обсъдят положението, тъй като и двете еднакво бяха страдали и децата им имаха общ баща, Лена рязко я сряза. Нямаха нищо общо, й каза; греховете на въпросното лице бяха единствено негови и той със сигурност щеше да си плати в чистилището.

Омразата разяждаше живота й, но в един момент осъзна, че мъжът й продължава да я измъчва дори от гроба и че собственият й гняв е по-разрушителен от изневярата. Тогава се реши на драконовска разправа: съсече измамника с един удар — унищожи всички негови снимки, изхвърли вещите му, престана да се вижда с общите приятели и прекъсна всякакви контакти със семейство Марас, но запази фамилното си име, защото него носеха децата й.

Енрике и Лусия получиха съвсем просто обяснение — татко е загинал в катастрофа, но животът продължава и не е здравословно да се мисли за отишлите си. Трябва да прелистят страницата, достатъчно е да го включат в молитвите си, за да почива душата му в мир. Лусия можеше да си го представи единствено въз основа на две чернобели снимки, които брат й бе спасил, преди Лена да ги открие. На тях се виждаше висок, слаб мъж с изразителни очи и намазана с брилянтин коса. На едната беше много млад с униформа на Военноморския флот, където беше учил и работил известно време като звукоинженер, а на другата беше с Лена и с няколкомесечния Енрике в ръце. Роден беше в Далмация и бе емигрирал в Чили с родителите си като дете, подобно на Лена и стотици други хървати, влезли в страната като югославяни и установили се на север. Запознал се с Лена на фолклорен фестивал и откритието, че историите им толкова си приличат, подхранило очарованието на любовта, но всъщност двамата били съвсем различни. Лена била сериозна, консервативна и религиозна; той бил весел, бохем и непочтителен; тя спазвала правилата безусловно, била работлива и пестелива; той бил мързелив и прахосник.

Лусия отрасна без никаква информация за баща си, тъй като темата беше табу в дома й; Лена не я забрани, но я избягваше със стиснати устни и свъсени вежди. Децата се научиха да сдържат любопитството си. Само в няколко единични случаи Лена бегло спомена съпруга си, но чак в последните седмици на живота си все пак си позволи да говори за него и да отговори на въпросите на Лусия. „От мен си взела чувството за отговорност и силата; на баща си може да благодариш, че ти е дал чар и бърза мисъл, но нито един от недостатъците си, които бяха много“, й каза.

В детството й отсъствието на баща бе за Лусия като някаква заключена стая, херметично затворена врата, пазеща кой знае какви тайни. Какво ли щеше да се покаже, ако отвореше тази врата? Кого ли щеше да намери в онази стая? Колкото и внимателно да се взираше в мъжа на снимките, не успяваше да се свърже с него, той беше чужд. Когато я питаха за презимето й, първото, което съобщаваше със скръбно лице, за да избегне възможни въпроси, беше, че татко й е починал. Това будеше съжаление — клетото дете беше полусираче — и никой не разпитваше повече. Тайничко завиждаше на Адела, най-добрата й приятелка, единствено дете на разведени родители, глезена като принцеса от баща си — лекар специалист по присаждане на жизненоважни органи, който непрекъснато пътуваше до Съединените щати и й носеше кукли, говорещи на английски, и червените лачени обувки на Дороти от „Вълшебникът от Оз“. Той преливаше от обич и смях, водеше Адела и Лусия в салона за чай на хотел „Крильон“ и ги черпеше сладолед в гарнирани със сметана чаши; ходеха и в зоологическата градина да гледат тюлените, и в Горския парк да яздят на кон, но разходките и играчките бяха най-малкото нещо. Най-прекрасните моменти за Лусия бяха, когато вървеше хваната за ръка от бащата на приятелката си и пред хората изглеждаше, че Адела й е сестра и двете споделят тоя приказен родител. Копнееше с религиозен плам въпросният съвършен мъж да се ожени за нейната майка и да й стане пастрок, но небесата не откликнаха на това нейно желание както и на толкова други.