Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Как си представяш старостта си? — го беше попитала тя веднъж.

— Вече съм добре настанен в нея.

— Не, човече, остават ти още около десетина години.

— Надявам се да не живея дълго, би било цяло нещастие. Идеалното би било да умра в отлично здраве, да кажем на около седемдесет и пет години, когато тялото и умът ми още действат както се полага.

— Струва ми се добър план — бе казала тя весело.

Ричард говореше сериозно. На седемдесет и пет годишна възраст трябваше да намери ефикасен начин да премахне себе си. Когато настъпеше този момент, щеше да иде в Нови Орлеан и да се настани с музиканти на открито между чудатите персонажи във френския квартал. Там възнамеряваше да свърши дните си, свирейки на пиано с възхитителни негри, които щяха да го приемат в състава си от състрадание, а той щеше да изпадне в забрава от звуците на тромпета и на саксофона, оглушал от африканската възторженост на ударните инструменти. Ако това желание обаче беше прекалено амбициозно, тогава щеше да си тръгне мълком от света под някой едва дишащ вентилатор в стар бар, с утехата от ритъма на меланхоличен джаз, посръбващ екзотични коктейли и без да го е грижа за последиците, защото смъртоносното хапче щеше да е в джоба му. В тази последна нощ можеше да си пийне на воля.

— Не ти ли трябва партньорка, Ричард? Някоя в леглото ти например? — го бе попитала Лусия, дяволито намигайки.

— Изобщо не.

Нима трябваше да й разказва за Сюзън. Връзката им нямаше значение нито за Сюзън, нито за него. Той беше уверен, че е един от многото любовници, които й помагаха да понася нещастния си брак, който според него би трябвало да е приключил още преди години. Избягваха тази тема, Сюзън не говореше за това и той не я разпитваше. Бяха колеги, добри другари, свързани с чувствено приятелство и интелектуални интереси. Срещите им преминаваха без никакви усложнения всеки втори четвъртък на месеца винаги в един и същи хотел, тъй като тя беше толкова методична, колкото и той. Един следобед в месеца им беше достатъчен, всеки си имаше собствен живот.

Самата мисъл да застане срещу жена на събиране като това, да търси тема за разговор и да опипва терена за следваща стъпки, би разбудила язвата на Ричард допреди три месеца, но откакто Лусия живееше в мазето му, той си представяше диалози с нея. Питаше се защо точно с нея, след като имаше по-благоразположени жени като съседката му например, която му беше намекнала, че можеха да са любовници, понеже живееха близо един до друг и от време на време тя се грижеше за котките му. Единственото обяснение за тези въображаеми разговори с чилийката беше, че самотата започваше да му тежи — още един признак на старостта, си казваше. Няма нищо по-тъжно от стърженето на вилицата в чинията в една празна къща. Да се храниш сам, да спиш сам, да издъхнеш сам. Как ли би било, ако имаше другарка, както бе намекнала Лусия? Щеше да готви за нея, да я очаква вечер, да вървят, хванати за ръка, да спят, прегърнати, да й споделя мислите си, да й посвещава стихове… Някой като Лусия. Тя беше здрава, стабилна жена, интелигентна, с готов по всяко време да изригне смях, мъдра, защото беше страдала, но без да се вкопчва в страданието като него, и на всичко отгоре красива. Ала беше дръзка и властна. Жена като нея заемаше много място, би било като да се бори с цял харем, прекалено много усилие, не беше добра идея. Усмихна се, като си помисли колко бе самонадеян, като си въобразяваше, че тя би го приела. Никога не му беше давала знак, че се интересува от него, с изключение на онзи път, когато му сготви, но тогава тя току-що беше пристигнала, а той беше заел отбранителна позиция или пък витаеше на луната. „Държах се като тъпак, бих искал да имам втори шанс с нея“, заключи.

Чилийката се беше оказала възхитителен професионалист. Една седмица след като пристигна в Ню Йорк, той я помоли да изнесе семинар. Наложи се да го организират в голяма аудитория, защото се записаха повече желаещи от очакваното, и на него се падна задачата да я представи. Темата на беседата бе намесата на ЦРУ в Латинска Америка, ролята му за свалянето на демократични режими и заместването им с правителства от тоталитарен тип, каквито нито един американец в Съединените щати не би търпял. Ричард седна между публиката, докато Лусия, без да поглежда в каквито и да е записки, започна да говори на английски с онзи акцент, който на него му звучеше симпатичен. Когато приключи експозето си, първият въпрос дойде от един колега и касаеше икономическото чудо, постигнато от диктатурата в Чили. От тона на коментара му ставаше ясно, че оправдаваше репресиите. Косата на Ричард щръкна от ужас и трябваше с усилие да запази мълчание, но Лусия не се нуждаеше от неговата защита. Отговори, че така нареченото чудо е било мехур и че икономическите статистики не отразявали огромното неравенство и бедност.