Исабель Альенде - Отвъд зимата

Ричард пораснал почти толкова красив, колкото Джоузеф, но по-нисък и без буйния му темперамент на актьор; станал по-скоро меланхоличен като майка си. Заети всеки с работата си, родителите му го обичали, без да го задушават с любовта си, и се отнасяли към него с обичайната за онези времена небрежност — тогава децата все още не се били превърнали в проект. Това напълно устройвало Ричард, тъй като го оставяли на мира с книгите му и не изисквали много от него. Достатъчно било да изкарва добри оценки, да е с възпитани обноски и с чисти чувства. Прекарвал повече време с баща си, отколкото с майка си, защото графикът на Джоузеф бил гъвкав, докато Клое била съдружник в модна къща и обикновено оставала да шие до късно вечер. Джоузеф водел сина си на своите помагачески разходки, както ги наричала Клое. Раздавали храна и дрехи, които църквите и синагогата дарявали на най-бедните семейства в Бронкс — както еврейски, така и християнски. „Нуждаещият не бива да се пита кой е, нито от къде идва, Ричард. Всички сме равни в нещастието“, казвал Джоузеф на сина си. Двайсет години по-късно щял да докаже на дело думите си, опълчвайки се срещу полицията в защита на нелегални имигранти, жертва на хайки в Ню Йорк.

Ричард се загледа с неочаквана нежност в Лусия. Тя още спеше на пода и нощният покой я караше да изглежда уязвима и млада. Тази жена, достатъчно възрастна, за да е баба, му напомни за неговата покойна Анита, неговата двайсет и няколко годишна Анита. За секунда се изкуши да се наведе, да вземе лицето й в ръцете си и да я целуне, но мигом се овладя, изненадан от този издайнически порив.

— Хайде, събудете се! — подкани и плесна с длани.

Лусия отвори очи и също й отне време, докато се ориентира за времето и мястото, в което се намираше.

— Колко е часът? — попита.

— Време е да действаме.

— Но още е тъмно! Първо кафе. Не мога да мисля без кофеин. Тук цари полярен студ, Ричард. За бога, усили парното, не бъди толкова стиснат. Къде е тоалетната?

— Ползвай тази на втория етаж.

Лусия се изправи на етапи — първо на четири крака, после на колене, после с ръце на пода и задник във въздуха, както се бе научила в заниманията по йога, и най-сетне стана на крака.

— Преди можех да правя наклони. Сега от самата мисъл да се протегна ме побиват тръпки. Старостта е скапана работа — процеди по посока на стълбите.

„Виждам, че не съм единственият, запътил се към старостта“, помисли си Ричард с известно задоволство. Отиде да направи кафе и да даде храна на котките, докато Евелин и Марсело се излежаваха, сякаш разполагаха с цял ден за губене на време. Овладя порива си да пришпори момичето — вероятно беше изтощена.

Банята на втория етаж, чиста и без видими признаци да е била ползвана, беше просторна и старомодна, с вана на крачета с формата на лъвчета и с позлатени кранове. Лусия видя в огледалото някаква непозната жена с подути очи, зачервено лице и бяло-розови коси, които приличаха на палячовска перука. Първоначално кичурите бяха с цвят на цвекло, но с времето взеха да избледняват. Взе си бърз душ, изтри се с тениската си, понеже нямаше кърпи, и се среса с пръсти. Имаше нужда от четката си за зъби и от чантичката с гримове.

„Вече не можеш да се появяваш пред хората без спирала и червило“, каза на огледалото. Открай време култивираше суетата като някаква добродетел; единственото изключение беше по време на химиотерапията, когато се запусна, но Даниела я принуди да се върне към живота. Всяка сутрин отделяше време да се поизрисува, дори и за вкъщи, когато не планираше да се вижда с никого. Подготвяше се за деня, гримираше се и си избираше дрехи като човек, слагащ си ризница — по този начин можеше да се яви уверена пред света. Четчиците, палитрата, лосионите, цветовете, пудрата, платовете и тъканите я очароваха. Това беше времето й за приятна медитация. Не можеше без грим, компютър, мобилен телефон и куче. Компютърът беше нейното оръдие на труд, мобилният телефон я свързваше със света, най-вече с Даниела, а необходимостта да съжителства с животно беше започнала, когато живееше сама във Ванкувър, и беше продължила през годините на брака й с Карлос. Женското й куче Оливия беше издъхнало от старост по същото време, когато нея я връхлетя ракът. По това време трябваше да оплаква смъртта на майка си, развода, болестта и загубата на вярната си дружка Оливия. Марсело й го изпратиха небесата, той беше неин безупречен довереник, разговаряха и той я разсмиваше с грозотата си и с изследващия поглед на земноводно. Върху този чиуауа, който лаеше по плъховете и по призраците, тя изсипваше преливащата нежност, която носеше в себе си, но не можеше да даде на дъщеря си, защото би я смазала.