Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Добре, дай ми някакъв фенер. Евелин и аз ще идем да хвърлим поглед.

В този момент риданията на момичето се усилиха с няколко децибела. Лусия я прегърна, натъжена за тази девойка, която беше преживяла толкова сътресения през последните часове.

— Аз нямам нищо общо с това! Застрахователите ми ще платят щетите по колата и това е всичко, което мога да направя. Извини ме, Евелин, но ще трябва да си вървиш — каза Ричард на своя недодялан испански.

— Възнамеряваш да я изгониш ли, Ричард? Да не си полудял? Все едно не знаеш какво означава да пребиваваш без документи в тази страна! — възкликна Лусия.

— Знам, Лусия. Дори и да не бях наясно, благодарение на дейността си в Центъра щях да го знам покрай баща си, който непрекъснато ми го натяква — въздъхна победен Ричард. — Какво знаем за това момиче?

— Че се нуждае от помощ. Имаш ли близки тук, Евелин?

Гробно мълчание; Евелин нямаше намерение да споменава за майка си в Чикаго и да провали и нейния живот. Ричард продължаваше да се чеше и да си повтаря, че всичко се е прецакало: полиция, разследване, цялата му репутация отива по дяволите. А гласът на неговия баща в самия център на гърдите му напомня дълга да помага на преследваните. „Мен нямаше да ме има на този свят и ти нямаше да си роден, ако едни храбри души не ме бяха укрили от нацистите“, му беше повтарял милион пъти.

— Трябва да установим дали лицето е живо, нямаме време за губене — повтори Лусия.

Взе ключовете на колата, които Евелин бе оставила на кухненската маса, подаде й кучето да го държи и пази за всеки случай от котките, сложи си шапката и ръкавиците и отново поиска фенер.

— Не можеш да идеш сама, Лусия. Мамка му! Ще трябва да дойда с теб — реши се примирен Ричард. — Трябва да се размрази вратата на багажника, за да се отвори.

Напълниха голяма тенджера с топла вода и оцет и с общи усилия Ричард и Лусия я понесоха с големи мъки, пързаляйки се по леда на стълбите, вкопчени в парапета, за да се държат на крака. На Лусия й замръзнаха контактните лещи и тя започна да ги усеща като парчета стъкло в очите си. През зимата Ричард обикновено ходеше на риболов в замръзналите езера на север и имаше опит в борбата с екстремни студове, но не беше подготвен да води подобна битка в Бруклин. Светлините на фенерите очертаваха фосфоресцентни жълти кръгове върху снега, а вятърът прииждаше на пориви и внезапно утихваше, за да се завърне след малко отново, вдигайки вихрушки от сняг. В паузите настъпваше пълна тишина, заплашителен покой. По протежение на улицата имаше няколко покрити със сняг коли — кои повече, други по-малко — и белият автомобил на Евелин почти не се виждаше. Не беше паркиран пред къщата, както се страхуваше Ричард, а на петнайсетина метра разстояние, което в конкретния случай нямаше значение. Нямаше никакво движение по улицата. Снегорините бяха започнали да почистват улицата предишния ден и имаше купчини сняг по тротоарите.

Точно както им беше казала Евелин, багажникът беше затворен с помощта на жълт колан. Беше доста трудно да развържат възела с ръкавици — Ричард изпитваше параноичен страх да не оставят пръстови отпечатъци. Най-сетне успяха да отворят капака и намериха вътре някакъв зле загърнат и с петна от засъхнала кръв товар, а като отметнаха килима, видяха жена в спортен екип с лице, скрито в ръцете й. Не приличаше на човек, беше свита в странно положение, като разглобена кукла, и малкото видима кожа беше лилава на цвят. Беше мъртва, нямаше никакво съмнение. Разглеждаха я няколко минути, без да могат да отгатнат какво се беше случило, не видяха кръв, трябваше да я обърнат, за да могат да я огледат цялата. Нещастницата беше вкочанена и твърда като циментов блок. Колкото и да я дърпа и бута, Лусия не можа да я помръдне, а в това време, едва съдържащ се да не се разхлипа от напрежение, Ричард я осветяваше с фенера.

— Мисля, че е умряла вчера — каза Лусия.

— Защо?

— Ригор мортис . Тялото се вкочанява около осем часа след смъртта и това състояние продължава някъде трийсет и шест часа.

— Тогава може да е станало завчера вечерта.

— Вярно. Дори още по-рано, защото температурите са много ниски. Който и да е пъхнал тази жена тук, със сигурност е разчитал точно на това. Може би не е успял да се отърве от трупа заради виелицата в петък. Вижда се, че не е бързал.

— Може пък ригор мортис да е преминал и тялото да е замръзнало — предположи Ричард.

— Човекът не е пиле, Ричард, нужни са два дни в хладилник, за да замръзне напълно. Да кажем, че може би е умряла в интервала между завчера вечерта и вчера.