Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Откъде знаеш толкова по този въпрос?

— Не ме питай — сряза го тя.

— Във всеки случай това е работа на патолога от съдебна медицина и на полицията, не е наша — заключи Ричард.

Сякаш призовани като по чудо да вдигнат глави, видяха фаровете на бавно завиващ на ъгъла автомобил. Успяха да смъкнат капака на багажника, който остана наполовина затворен в момента, в който патрулната кола спря до тях. Един от полицаите надникна през прозореца.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Всичко е наред, старшина — отговори му Лусия.

— Какво правите по това време навън? — продължи да разпитва мъжът.

— Търсим памперсите за майка ми, които останаха в колата — каза тя и извади обемистия пакет от седалката.

— Лек ден, старшина — добави Ричард и гласът му излезе от гърлото някак изтънял.

Изчакаха полицаите да се отдалечат, за да завържат капака, и влязоха в къщата, пързаляйки се по заледените стълби с памперсите и тенджерата в ръце, молейки небесата да не хрумне на патрулните полицаи да се върнат и да разгледат по-подробно лексуса.

Завариха Евелин, Марсело и котките в същото положение, в което ги бяха оставили. Попитаха момичето за кого са пелените и то обясни, че Франки, детето, за което се грижеше, страдало от церебрална парализа и имало нужда от тях.

— На колко години е детето? — попита я Лусия.

— На тринайсет.

— Памперси за възрастен ли ползва?

Евелин се изчерви смутена и поясни, че момчето било доста развито за възрастта си и памперсите трябвало да са му свободни, защото патенцето му се надигало. Лусия преведе на Ричард — ерекция.

— Оставила съм го сам от вчера, сигурно е отчаян. Кой ще му сложи инсулина? — промърмори момичето.

— И инсулин ли му трябва?

— Ако можехме да се обадим на госпожа Лерой… Франки не бива да остава сам.

— Рисковано е да ползваме телефона — каза Ричард.

— Ще позвъня от мобилния си, номерът му е скрит — каза Лусия.

Едва дочакал второто иззвъняване, някакъв неестествен глас отговори с крясъци. Лусия мигновено изключи, а Евелин си отдъхна. На този номер отговаряше единствено майката на Франки. Щом тя беше с него, можеше да е спокойна, детето беше в добри ръце.

— Хайде, Евелин, сигурно имаш представа как се е озовало тялото на тази жена в багажника на колата — каза Ричард.

— Не знам. Лексусът е на господаря, на господин Лерой.

— Той вероятно търси колата си.

— Във Флорида е, струва ми се, че утре се връща.

— Мислиш ли, че той има нещо общо с това?

— Да.

— Тоест мислиш ли, че той може да е убил тази жена? — продължи Ричард.

— Когато господин Лерой се ядоса, става истински дявол… — каза момичето и се разплака.

— Остави я да се успокои, Ричард — намеси се Лусия.

— Ти разбираш ли, че вече не можем да се обадим в полицията, Лусия? Как бихме обяснили лъжата си пред патрулните? — попита Ричард.

— Нека за момент забравим за полицията.

— Сгреших, като те повиках. Ако знаех, че това момиче се разкарва напред-назад с някакъв труп, щях веднага да съобщя на полицията — каза Ричард по-скоро замислен, отколкото разгневен, и поднесе още едно кафе на Лусия. — Мляко?

— Чисто и без захар.

— В каква каша само се забъркахме!

— В живота стават непредвидени неща, Ричард.

— Не и в моя.

— Да, вече знам. Но сам виждаш как животът не ни оставя на мира, рано или късно се сеща и за нас.

— Това момиче трябва да се дене заедно с трупа някъде другаде.

— Ти й го кажи — отвърна му тя и кимна към Евелин, която мълком плачеше.

— Какво мислиш да правиш, момиче? — попита я Ричард.

Тя сви рамене разстроена и промърмори някакво извинение за това, че ги е притеснила.

— Ще трябва все пак нещо да направиш… — настоя Ричард не много убедено.

Лусия го дръпна за ръкава и го отведе при пианото, далеч от Евелин.

— Първо трябва да се отървем от доказателството — му каза шепнешком. — Преди всичко друго.

— Не те разбирам.

— Трябва да направим така, че колата и трупът да изчезнат.

— Ти си превъртяла! — извика той.

— Това засяга и теб, Ричард.

— Мен ли?

— Да, от момента, в който снощи си отворил вратата на Евелин и ме извика. Трябва да решим къде ще денем тялото.

— Предполагам, че се шегуваш. Как ти хрумва такава безумна идея?

— Виж, Ричард, Евелин не може да се върне в дома на господарите си, както не може да се обърне и към полицията. Да не би да си представяш, че ще се разхожда нагоре-надолу с някакъв труп в чужда кола? Колко време може да продължава това?