Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Сигурен съм, че нещата могат да се обяснят.

— На полицията? По никакъв начин.

— Да откараме колата в друг квартал и готово.

— Незабавно ще я открият, Ричард. Нужно е време, за да се осигури безопасност за Евелин. Предполагам, си наясно, че тя изпитва смъртен страх. Знае повече, отколкото ни казва. Струва ми се, че определено се страхува от господаря си, този Лерой. Подозира, че е убил онази жена и сега търси нея; знае, че тя е взела лексуса, и няма да я остави да избяга.

— Ако е така, ние също сме в опасност.

— Никой не подозира, че момичето е с нас. Да откараме колата надалеч оттук.

— Това би ни превърнало в съучастници!

— Вече сме такива, но ако свършим работата добре, никой няма да разбере. Няма как да ни свържат с това, нито дори с Евелин. Снегът е цяла благословия и трябва да се възползваме, докато го има. Трябва да тръгнем още днес.

— За къде?

— Откъде да знам, Ричард! Измисли нещо. Трябва да вървим към студа, за да не започне тялото да се вмирисва.

Върнаха се на голямата маса в кухнята и продължиха да пият кафе, обсъждайки различни възможности без участието на Евелин Ортега, която плахо ги наблюдаваше. Беше изтрила сълзите си, ала отново седеше онемяла и примирена като човек, който никога не е проговарял. Лусия изказа мнението, че колкото по-далеч отидеха, толкова по-голяма беше вероятността да доведат авантюрата до успешен край.

— Веднъж ходих до Ниагарския водопад и прекосих границата с Канада, без да ми искат документи, нито да ми преглеждат колата.

— Това трябва да се е случило преди петнайсет години. Сега искат паспорти.

— Бихме могли бързо да стигнем до Канада и да зарежем колата в някоя гора, по ония места гори да искаш.

— Могат да идентифицират колата и в Канада, Лусия. Това не е Бангладеш.

— Понеже стана дума за идентифициране — трябва да установим самоличността на жертвата. Не можем да я захвърлим където и да е, без поне да знаем коя е жената.

— Че защо? — попита Ричард объркано.

— От уважение. Ще трябва да хвърлим един поглед в багажника и по-добре е да го сторим сега, преди да са се появили хора по улицата — отсече Лусия.

Изведоха Евелин практически насила навън и се наложи да я бутат, за да стигне до колата.

— Познаваш ли я? — попита Ричард, след като развърза колана и освети вътрешността на багажника с фенера, въпреки че вън започваше да просветлява.

Повтори въпроса си три пъти, докато момичето се престраши да отвори очи. Трепереше, обзета от същия атавистичен ужас както при спомена за онзи мост в родното й село, ужас, който от осем години я дебнеше в мрака, но толкова парещ в момента, като че ли брат й Грегорио беше точно тук, на тази улица, в този час, смъртноблед и окървавен.

— Напъни се, Евелин. Много е важно да разберем коя е тази жена — подкани я Лусия.

— Госпожица Катрин. Катрин Браун… — промълви най-сетне момичето.

На 22 март през споменатата вече 2008 година, във Велика събота, пет седмици след смъртта на Грегорио Ортега, дойде ред и на неговия брат и неговата сестра. Отмъстителите използваха, че бабата беше отишла в църквата да подреди цветята за Великденската неделна служба, и нахълтаха в колибата посред бял ден. Бяха четирима, лесно разпознаваеми по татуировките, арогантността и двата ревящи мотоциклета, с които пристигнаха в Монха Бланка дел Вале, откроявайки се отчетливо в това село, където хората се движеха пеш или на велосипед. Задържаха се само осемнайсет минути в къщурката — те им бяха напълно достатъчни. Дори и съседите да ги бяха видели, никой не се намеси, а и по-късно никой не пожела да свидетелства. Обстоятелството, че извършиха деянието си точно в Страстната седмица, свято време за пост и покаяние, щеше да се коментира в продължение на години като непростим грях.

Консепсион Монтоя се върна у дома си около един часа, когато слънцето яростно прежуряше и дори дребните птички какаду се бяха смълчали между клоните. Не се изненада от тишината, нито от това, че улиците бяха пусти — беше време за сиеста и тези, които не си почиваха, вероятно бяха заети с приготовленията за процесията на Възкресение Христово и тържествената света литургия, която отец Бенито щеше да отслужи на другия ден с бял пояс и лилав фелон вместо с износените си джинси и овехтял тъкан епитрахил с бродерия от Чичикастенанго [6] Чичикастенанго е град в западната част на Гватемала, разположен на около 2000 м надморска височина и известен с традиционната култура на индианците от племето к’иче, принадлежащи към етническото семейство на маите. — Б. пр. , които използваше през останалата част на годината. Заслепена от светлината на улицата, възрастната жена се забави няколко секунди, докато свикнат очите й с полумрака вътре; чак тогава видя Андрес свит до вратата като почиващо си куче. „К’во ти има, сине?“, успя да попита, преди да види тъмната локва на пода и разреза на врата. Дрезгав вой се надигна от нозете й, разкъсвайки я цялата. Приклекна и взе да го вика: „Андрес, Андресито“, и тогава като в мълниеносен проблясък си спомни за Евелин. Лежеше просната в другия край на стаята, с разголено слабо тяло и с кръв по лицето, кръв по краката, кръв по съдраната памучна рокля. Бабата се довлече до нея, умолявайки Господ, стенейки да не й я отнема, да има милост. Хвана внучката си за раменете и я разтърси, забеляза, че едната й ръка е увиснала изкривена до неузнаваемост, потърси някакъв признак на живот и като не намери такъв, излезе пред вратата, призовавайки Богородица със страховити викове.