Исабель Альенде - Отвъд зимата

Десет минути по-късно Лусия завари Ричард да препича филии в кухнята, вече приготвил пълна кафеварка и три големи чаши на масата. Евелин се върна от двора със зъзнещо от студ куче в ръце и се нахвърли върху кафето и филиите, които Ричард й поднесе. Изглеждаше толкова изгладняла и толкова млада, така както се люлееше, балансирайки върху табуретката с пълна уста, че Ричард се разнежи. На колко ли години беше? Със сигурност беше по-голяма, отколкото даваше вид. Може би беше на възрастта на неговата Биби.

— Ще те заведем в дома ти, Евелин — каза Лусия на момичето, когато свършиха с кафето.

— Не! Не! — извика Евелин и така стремително стана, че табуретката се преобърна и Марсело се търкулна на земята.

— Става дума за незначителен удар, Евелин. Не се плаши. Аз ще обясня на господаря ти какво е станало.

— Не е само заради удара — изпелтечи Евелин пребледняла.

— Какво има още? — попита я Ричард.

— Кажи, Евелин, от какво толкова се страхуваш! — възкликна Лусия.

Тогава, разтреперано и препъвайки се на всяка сричка, момичето им каза, че в багажника на колата има мъртвец. Наложи се да повтори два пъти, за да може Лусия да го проумее. На Ричард това му се удаде още по-трудно. Говореше испански, но силата му беше в мекия и напевен португалски, характерен за Бразилия. Не повярва на ушите си — мащабите на това съобщение го накараха да се вледени. Ако добре беше разбрал, съществуваха две възможности — момичето беше лишено от разсъдък и фантазираше или в лексуса действително имаше мъртъв човек.

— Труп ли каза?

Евелин кимна утвърдително, забола поглед в земята.

— Не може да бъде. Какъв точно труп?

— Ричард! Не ставай смешен. Човешки труп, естествено — намеси се Лусия толкова изненадана, че с усилие се сдържаше да не избухне в невротичен смях.

— Как се е озовал там? — попита все още невярващ Ричард.

— Не знам…

— Да не си прегазила някого?

— Не.

При мисълта, че всъщност си имат работа с анонимен покойник, Ричард захвана да чеше с две ръце алергията по ръцете и гърдите си, която се събуждаше в моменти на напрежение. Беше човек с непоклатими навици и привички и никак не беше подготвен за подобни непредвидени събития. Стабилното му и предпазливо съществуване беше приключило, но той още не знаеше това.

— Трябва да се обадим в полицията — реши и посегна към мобилния си телефон.

Девойката от Гватемала нададе вик на ужас и избухна в сърцераздирателни ридания с очевидна причина за Лусия, но не толкова разбираема за Ричард, при все че той беше добре запознат с вечната несигурност, в която преживяваха болшинството от имигрантите от Латинска Америка.

— Предполагам, че нямаш разрешително за пребиваване — каза Лусия. — Не можем да се обадим на полицията, Ричард, защото ще вкараме това момиче в беда. Взела е колата без позволение. Могат да я обвинят за кражба и убийство. Знаеш, полицията се заяжда с нелегалните. Въжето се къса там, където е най-тънко.

— Кое въже?

— Това е метафора, Ричард

— Как е умряло това лице? Кое е то? — не преставаше да разпитва Ричард.

Евелин му каза, че не е докосвала тялото. При аптеката, където отишла да купи памперси, отворила капака с една ръка, докато в другата държала пакета, и като понечила да го пъхне вътре, усетила, че багажникът е пълен. Тогава видяла някакъв вързоп, покрит с килим, и като го повдигнала, видяла свитото тяло. От страх коленете й се огънали и се свлякла на платното пред аптеката, но успяла да преглътне писъка, който напъвал да излезе, изправила се, олюлявайки се, и бързо затворила багажника. Сложила пакета на задната седалка и се заключила за известно време в колата, не знаела колко дълго, поне двайсет или трийсет минути, докато се успокоила достатъчно, за да може да кара към къщи. С повече късмет отсъствието й можело да мине незабелязано и никой не би узнал, че бе ползвала автомобила, но след сблъсъка с Ричард, с издут и полуотворен багажник това вече било невъзможно.

— Дори не знаем дали този човек е мъртъв. Може да е в безсъзнание — подметна Ричард, като си изтри челото с някаква кухненска кърпа.

— Малко вероятно е, вече би умрял от хипотермия, но има само един начин да разберем — каза Лусия.

— За бога, безумна жено! Да не би да смяташ да проверяваме това на улицата…

— Хрумва ли ти нещо друго? Навън няма никой. Много е рано, още е тъмно и е неделя. Кой ще ни види?

— В никакъв случай, не разчитай на мен.