Исабель Альенде - Отвъд зимата

Избута Лусия без особена вежливост, за да я махне, да я отмести от краката и от ума си, отърси се като мокро куче и с усилие се изправи. Устата му беше пресъхнала и усещаше жажда като бедуин в пустиня. Каза си, че бисквитата е била лоша идея, и я обвини за изповедите от предната вечер, за историята на Евелин, на Лусия и за онова кой знае какво точно, което той им беше разказал. Не си спомняше да им е разкрил подробности от миналото си, никога не го правеше, но безсъмнено бе споменал Анита, защото Лусия отбеляза, че толкова години след загубата на съпругата си, той продължаваше да скърби по нея. „Мен никога не са ме обичали така, Ричард, любовта винаги ми се е удавала наполовина“, беше добавила.

Ричард прецени, че бе прекалено рано да звъни на баща си, при все че старият мъж се будеше още в зори и чакаше с нетърпение обаждането му. Всяка неделя обядваха заедно в заведение, избрано от Джоузеф, защото ако зависеше от Ричард, биха ходили все на едно и също място. „Днес поне ще имам нещо по-различно да ти разкажа, татко“, каза си Ричард. Джоузеф щеше да се заинтересува да узнае повече за Евелин Ортега, тъй като беше добре запознат с проблемите на мигрантите и бежанците.

Джоузеф Боумастер, вече на преклонна възраст, но с напълно бистър ум, беше актьор. Родил се бе в Германия, в еврейско семейство с дълга традиция на антиквари и колекционери на произведения на изкуството, чиито корени можеха да се проследят в миналото чак до Ренесанса. Предците му били културни хора с финес, при все че състоянието, натрупано от техните предшественици, бе загубено през Първата световна война. В края на трийсетте години, когато възходът на Хитлер вече бил неизбежен, родителите му изпратили Джоузеф във Франция, под предлог да изучи задълбочено импресионистичната живопис, но истинската им цел била да го отдалечат от надигащата се заплаха на нацизма; те самите се организирали да емигрират нелегално за Палестина, която се намирала под контрола на Великобритания. За да укротят арабите, англичаните ограничавали притока на евреи в тази територия, но нищо не било в състояние да спре отчаяните хора.

Джоузеф останал във Франция, но вместо да учи изкуство, се посветил на театъра. Притежавал вроден талант за сцената и за езици. Освен немски, владеел френски и се заел да изучава английски толкова успешно, че се специализирал в подражаването на различни акценти, като се започне от характерния за Източен Лондон и се стигне до говорителите в Би Би Си. През 1940 година, когато нацистите завладели Франция, той успял да избяга в Испания и оттам се прехвърлил в столицата на Португалия. Цял живот щял да помни добротата на онези хора, които, излагайки се на сериозен риск, му помогнали в тази одисея. Ричард отраснал с преживелиците на баща си по време на войната и с издълбаната като с длето в мозъка му идея, че да помагаш на преследван човек е неотменим морален дълг. След като поотраснал, баща му го завел във Франция на гости у две семейства, които го укривали от германците, и в Испания, за да благодари на онези, които му помогнали да оцелее и стигне до Португалия.

През 1940 година Лисабон се бил превърнал в последно убежище за стотици хиляди европейски евреи, които се мъчели да се сдобият с документи, за да отидат в Съединените щати, в Южна Америка или в Палестина. Докато изчаквал своя шанс, Джоузеф се настанил в пансион, ухаещ на жасмин и на портокали в квартала Алфама — лабиринт от малки улички и тайнствени къщи. Там се влюбил в Клое, дъщерята на собственичката, която била с три години по-възрастна от него и денем работела като пощенски чиновник, а вечер пеела фадо. Била смугла красавица с трагично изражение, съвсем в тон с тъжните песни от репертоара й. Джоузеф не се осмелил да съобщи на родителите си, че е влюбен в Клое, защото тя не била еврейка; сторил го чак когато успели да емигрират заедно първо в Лондон, където живели две години, а по-късно в Ню Йорк. По онова време войната бушувала ожесточено в Европа и родителите на Джоузеф, настанени временно в Палестина, не възразили срещу факта, че бъдещата им снаха не е от тяхната общност. Важно било единствено синът им да е в безопасност от геноцида, развихрен от германците.

В Ню Йорк Джоузеф променил фамилията си на Боумастер, което звучало като чистокръвно английско презиме, и с престорения си акцент на аристократ успял да представя произведения на Шекспир в продължение на четиридесет години. В замяна на това Клое така и не научила добре английски и нямала успех с жалните песни фадо от родната си Португалия. Но вместо да изпадне в отчаяние като неуспяла певица, тя се заела да изучава мода и се превърнала в носител на доходи за семейството, тъй като с приходите на Джоузеф от театъра никога не изкарвали до края на месеца. Жената, която Джоузеф познавал от Лисабон като отлична певица, проявила голям практически усет и работоспособност. Освен това била непоклатима в своята обич и посветила целия си живот на своя съпруг и на Ричард, единствения им син, който растял гален като принц в скромен апартамент в Бронкс, защитен от света с любовта на родителите си. Когато си спомняше за своето щастливо детство, той много пъти щеше да се пита защо не се бе оказал на висотата на наученото като дете, защо не бе следвал дадения му пример, а се бе провалил като съпруг и баща.