Исабель Альенде - Отвъд зимата

Навън снегът леко се сипеше над белия Лексус. През трите следващи дни, докато бурята не се изтощеше да вилнее на сушата и не се разнесеше в океана, животите на Лусия Марас, Ричард Боумастер и Евелин Ортега щяха безвъзвратно да се сплетат.

Зелен, искрящо зелен свят, в който свирят комари, звучи крясък на какаду и шепот на полюшвани от лекия бриз тръстики, лепкаво ухае на зрели плодове, на пушек от дърва и печено кафе, по кожата и в сънищата се разлива топла влага — така помнеше Евелин Ортега малкото си село Монха Бланка дел Вале. Пламъци от цветове по боядисаните стени, по тъкачните станове на хората, във флората и по птиците, цветове и пак цветове, цялата дъга и още багри извън нея. И навсякъде, по всяко време — нейната вездесъща баба, нейната маминка Консепсион Монтоя: най-порядъчната, най-работлива и праведна от жените, според отец Бенито, който знаеше всичко, защото беше йезуит и потомък на баски — за негова гордост, — както сам отбелязваше с онази дяволитост, която никой не беше способен да оцени по тези земи. Отец Бенито бе обиколил много свят и Гватемала от край до край и познаваше живота на селяните, защото се беше свързал дълбоко с тях. За нищо не би заменил този живот. Обичаше своята общност, своето голямо племе, както го наричаше. Гватемала беше най-красивата страна в света, твърдеше, райска градина, галена рожба на Господ, но малтретирана от хората, и добавяше, че любимото му село е Монха Бланка дел Вале, което носеше името на националното цвете, най-бялата и чиста орхидея. Свещеникът бе станал свидетел на избиването на местното население през осемдесетте години, на системните изтезания, на общите гробове и изпепелени селища, където дори домашните животни не оцеляваха; на войниците, които с почернени със сажди лица, за да не бъдат разпознати, задушаваха всеки опит за бунт и всяка искрица надежда за други същества, също толкова бедни, колкото и тях, за да си стоят нещата такива, каквито са били открай време. Всичко това не само че не го ожесточи, напротив, смекчи сърцето му. Върху безсърдечните картини от миналото той наслагваше фантастичния образ на страната, която обичаше, безкрайното разнообразие на цветя и птици, гледките на езера, гори и планини, безоблачните небеса. Хората го приемаха като свой, защото в действителност беше един от тях. Говореха, че бе жив благодарение на чудо, сътворено от Богородица на Успението, закрилницата на нацията — как иначе да си обяснят, че според слуховете укривал бунтовници, че го чуваха да говори от амвона за аграрната реформа, а за много по-малки от тези провинения на други хора биха отрязали езика и изболи очите. Недоверчивите, каквито никога не липсват, тайничко говореха, че Богородица нямала нищо общо, че свещеникът сигурно бил от ЦРУ, ползвал се от закрилата на наркобосовете или пък бил ухо на военните, ала не се осмеляваха да споменават за това там, където той можеше да ги чуе, защото този баск с тяло на факир беше способен да им размаже носа с един удар. Същевременно никой не се ползваше с по-голям морален авторитет от този свещеник с остър език. Щом той уважава Консепсион Монтоя като светица, сигурно има защо, си казваше Евелин, при все че в резултат на дългото съжителство, труд и сън с баба си, тя виждаше в нея повече човешки, отколкото божествени черти.

Когато Мириам, майката на Евелин замина на север, несъкрушимата й баба пое грижите за нея и за двете й по-големи братчета. Евелин едва се беше родила, когато баща й емигрира да търси работа. В продължение на години не чуха нищо за него, докато до тях не достигнаха слухове, че се установил в Калифорния, където имал друго семейство, но никой не можа да ги потвърди. Евелин беше на шест години, когато майка й на свой ред изчезна, без да се сбогува. Мириам избягала в една ранна утрин, защото не й достигнала решителност да прегърне децата си за последен път. Страхувала се, че силите й няма да стигнат. Това обясняваше бабата на децата, когато я разпитваха, и добавяше, че благодарение на саможертвата на майка им можеха да се хранят всеки ден, да посещават училище и да получават колети с подаръци, маратонки „Найки“ и лакомства от Чикаго.

Денят, в който Мириам си тръгна, стоеше отбелязан в календара на „Кока-Кола“ от 1998 година, избелял с времето и все още забоден на стената в къщурката на Консепсион. По-големите деца, Грегорио, на десет години, и Андрес — на осем, се измориха да чакат Мириам да се върне и се примириха с пощенските картички и с гласа й, достигащ на пресекулки до тях по телефона в пощенската станция за Коледа и за рождените им дни, когато тя отново се извиняваше, че за пореден път няма да изпълни обещанието си да дойде да ги види. Евелин продължи неизменно да вярва, че един ден майка й ще се върне с пари и ще построи прилична къща за баба й. И трите деца идеализираха майка си, но най-много Евелин, която не си спомняше добре външността, нито гласа й, но си ги представяше. Мириам им изпращаше снимки, ала с годините много се промени — напълня, взе да боядисва в косата си жълти кичури, обръсна веждите си и вместо тях рисуваше други по средата на челото си, които й придаваха вечно изненадан или изплашен вид.