Исабель Альенде - Отвъд зимата

Докато Евелин седеше на табуретката в кухнята, Ричард дръпна Лусия настрана и й пошушна, че гостенката има или умствени проблеми, или е дрогирана.

— Защо мислиш така? — го попита Лусия, също шепнешком.

— Не може дори да говори, Лусия.

— Ама не виждаш ли, че заеква?

— Сигурна ли си?

— Разбира се, човече! Освен това е изплашена до смърт, клетото момиче.

— Как можем да й помогнем? — попита Ричард.

— Много е късно, нищо не може да се направи сега. Какво ще кажеш да остане тук и утре да я придружим до господарите й и да обясним за катастрофата? Твоята застраховка ще заплати щетите. Нямат никакво основание да се оплакват.

— С изключение на това, че е взела колата без позволение. Със сигурност ще я изхвърлят.

— Утре ще видим. Засега трябва да я успокоим — отсече Лусия.

Разпитът, на който подложи момичето, изясни някои аспекти от съжителството й с нейните работодатели, семейство Лерой. Евелин нямала фиксирано работно време в дома им, на теория трябвало да работи от девет до пет, но на практика прекарвала целия ден с детето, за което се грижела и при което спяла, за да го обслужва при необходимост. С една дума, работела три пълни смени. Плащали й в брой — много по-малко от дължимото, според изчисленията на Лусия и Ричард; на практика това изглеждало като принудителен труд или незаконна форма на робство, но за Евелин било без значение. Нали имала покрив над главата си и сигурност, това било най-важното, им каза. Госпожа Лерой се отнасяла добре с нея, а господин Лерой само понякога й давал нареждания; през останалото време не й обръщал никакво внимание. Господин Лерой проявявал същото презрение към съпругата и сина си. Бил жесток мъж и всички в дома, най-вече жена му, треперели пред него. Ако научел, че е взела колата му…

— Успокой се, момиче, нищо лошо няма да те сполети — й каза Лусия.

— Можеш да останеш да спиш тук. Положението не е толкова страшно, колкото си мислиш. Ще ти помогнем — добави Ричард.

— За момента имаме нужда да пийнем. Имаш ли нещо подходящо, Ричард! Бира, например? — го попита Лусия.

— Знаеш, че не пия.

— Предполагам, че имаш трева. Ще ни помогне. Евелин е капнала от умора, а аз умирам от студ.

Ричард реши, че не е време да се прави на светец, и извади от хладилника кутия с шоколадови бисквити. Заради язвата и главоболието от две години бе получил рецепта, с която можеше да си купува марихуана за терапевтични нужди. Разделиха една бисквита на три — две парчета за тях и едно, за да повдигнат духа на Евелин Ортега. Лусия прецени, че би било разумно да обясни на момичето свойствата на бисквитата, но то я изяде доверчиво, без да задава въпроси.

— Сигурно си гладна, Евелин. Покрай цялата бъркотия вероятно не си вечеряла. Трябва ни нещо топло — постанови Лусия и отвори хладилника. — Тук няма нищо, Ричард!

— В събота обикновено пазарувам за през седмицата, но днес не успях заради снега и котката.

Тя се сети за яхнията, от която беше останало малко в жилището й, но не събра смелост да излезе отново, да се спусне в катакомбите и да се върне, балансирайки по хлъзгавите стълби с тенджерата. С малкото неща, които намери в кухнята на Ричард, приготви препечени филии от безглутенов хляб и ги поднесе заедно с големи чаши кафе с мляко без лактоза, а в това време той се разхождаше напред-назад, мърморейки, а Евелин галеше гърба на Марсело със страстна отдаденост.

Три четвърти час по-късно тримата си почиваха, зареяни в блажена мъгла до запалената печка. Ричард се беше настанил на пода с гръб, облегнат на стената, а Лусия се излегна върху едно одеяло и сложи глава върху краката му. Такава фамилиарност никога не би била възможна в нормално време; Ричард не насърчаваше физически контакт, още по-малко с бедрата му. За Лусия това бе първият случай от няколко месеца, при който можеше да усети мъжки мирис и топлота, грубата тъкан на джинси до бузата си и мекотата на кашмирена жилетка на един хвърлей от ръката си. Би предпочела да е с него в леглото, но блокира този образ с въздишка, примирена, че ще трябва му се наслаждава облечен, докато си представя далечната възможност за напредък по криволичещата пътека на чувствеността. „Замаяна съм някак, трябва да е от бисквитата“, си каза. Евелин бе седнала на единствената възглавница в къщата и приличаше на миниатюрен конник с Марсело в скута си. Късчето бисквита оказа върху нея противоположен ефект в сравнение с въздействието й върху Ричард и Лусия. Докато те се бяха отпуснали със затворени очи, мъчейки се да стоят будни, Евелин, обзета от еуфория и заеквайки, накъсано им заразказва за трагичния път на живота си. Оказа се, че говори повече английски, отколкото бе показала в началото, но го забравяше, когато беше прекалено стресирана. За да бъде разбрана, пускаше в ход изненадващо красноречие на испанглийски — особена смес от испански и английски, която представляваше официалният език на много латинос в Съединените щати.