Исабель Альенде - Отвъд зимата

Студът се промъкваше в къщурката въпреки печките и те трябваше да се загърнат с всички налични дрехи. Наложи се Марсело да го увият в сако освен в палтенцето му, защото нямаше дълга козина, а беше зиморничав. Единствено Ричард се бе сгорещил — събуди се потен и като нов. Започна да вали сняг на парцали и той обяви, че е време да пристъпят към действие.

— Къде точно ще се отървем от колата? — го попита Лусия.

— Има отвесен скалист бряг на по-малко от километър оттук. Там езерото е дълбоко, трябва да има петнайсетина метра дълбочина. Надявам се пътеката да е проходима, защото тя осигурява единствения достъп.

— Предполагам, че багажникът е добре затворен…

— Засега телта издържа, но не мога да ти обещая, че ще остане затворен на дъното на езерото.

— Знаеш ли как да предотвратим тялото да изплува на повърхността, в случай че капакът се отвори?

— Нека не мислим за подобен вариант — каза Ричард, изтръпнал пред тази възможност, която не му беше хрумнала.

— Да й разпорим корема, за да влезе вода.

— Ама какви ги говориш, Лусия!

— Така са постъпвали със затворниците, когато ги изхвърляли в морето — каза тя с разтреперан глас.

Тримата замълчаха, осъзнавайки ужаса на онова, което беше ясно изречено, и убедени, че нито един от тях нямаше да може да го направи.

— Клетата, клетата госпожица Катрин… — прошепна накрая Евелин.

— Извинявай, Ричард, но не можем да продължаваме с всичко това — каза Лусия почти разплакана като Евелин. — Знам, че идеята беше моя и че те принудих да дойдем дотук, но премислих. Всичко това е чиста импровизация, не изработихме добър план, не обмислихме задълбочено. Разбира се, нямаше време за това…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна я Ричард разтревожен.

— От снощи Евелин не престава да мисли за духа на Катрин, който броди изтерзан, а аз не спирам да мисля, че тази нещастница има семейство. Със сигурност има майка… Майка ми прекара половината си живот в търсене на брат ми Енрике.

— Знам, Лусия, но това е различно.

— Как да е различно? Ако продължим, Катрин ще се превърне в човек в неизвестност като брат ми. Сигурно има хора, които я обичат и няма да престанат да я търсят. Страданието от подобна несигурност е по-лошо от увереността, че е мъртва.

— Какво да правим тогава? — попита Ричард след дълга пауза.

— Бихме могли да я оставим на място, където да я намерят…

— А ако не я намерят? А ако тялото й се разложи до такава степен, че не успеят да я идентифицират?

— Винаги може да се идентифицира. Сега е достатъчно парченце кост, за да може да бъде идентифициран един труп.

Ричард крачеше напред-назад из стаята с ръце на корема, блед, обмисляйки решение. Разбираше доводите на Лусия и споделяше нейните скрупули; той също не би искал да подлага семейството на тази жена на безкрайно търсене. Трябваше да са обсъдили това, преди да стигнат дотук, но все още имаше възможност да оправят положението. За смъртта на Катрин Браун носеше отговорност убиецът, но за изчезването й отговорността щеше да бъде тяхна и той не беше в състояние да поеме и тази вина; вече му бяха достатъчни предишните от неговото минало. Трябваше да оставят тялото на място отдалечено от езерото и от къщата, където да е в безопасност от хищни зверове и бъде намерено, когато след два-три месеца през пролетта времето се затоплеше. Това би дало шанс на Евелин да отиде на сигурно място. Да погребат Катрин би било много трудно. Не би се захванал да копае яма в заледената земя дори в добро здраве, а още по-малко с обострена язва. Постави въпроса пред Лусия, която очевидно също го бе обмислила.

— Можем да оставим Катрин в Райнбек — каза тя.

— Защо там?

— Нямам предвид селището, а Института „Омега“.

— Какво е това?

— Да кажем накратко, че е духовен център, но всъщност е много повече от това. Била съм там в търсене на уединение и за конференции. Институтът разполага с над осемстотин декара великолепна природа на усамотено място в близост до Райнбек. Затварят го през зимните месеци.

— Но със сигурност има персонал, който го поддържа.

— Да, за сградите и оборудването, но горите потъват в сняг и не се нуждаят от специални грижи. Пътят до Райнбек и околностите е добър, има достатъчно движение, така че няма да привличаме вниманието, а след като влезем в земите на „Омега“ никой няма да ни види.

— Не ми харесва, много е рисковано.

— На мен пък ми харесва, това е духовно място, с добра енергия, сред величествени гори. Там бих желала да разпръснат праха ми. И на Катрин ще й хареса.