Исабель Альенде - Отвъд зимата

Ала нощем се подмокряше в леглото. Будеше се вир-вода, тихичко си събличаше пижамата и на пръсти, гола се вмъкваше в стаята на родителите си. Спеше между двамата, а понякога възглавницата й осъмваше мокра от плача на майка й.

Крехкото равновесие, поддържано от Анита през годините на спонтанните й аборти, рухна със смъртта на бебето. Нито Ричард, нито упоритата привързаност на семейство Фариня успяха да й помогнат, но пък с общи усилия сполучиха да я закарат до кабинета на един психиатър, който й предписа коктейл от лекарства. Терапевтичните сеанси протичаха почти в мълчание, тя не продумваше и усилията на психиатъра се разбиваха в дълбоката скръб на неговата пациентка.

Като последна отчаяна стъпка сестрите на Анита я заведоха на преглед при Мария Батиста, почитана ялоришà — майка на светци в религията кандомбле. Всички жени от семейството в определен решителен момент от живота си бяха предприемали пътуване до Баия, за да идат в терейро , тоест в двора на Мария Батиста. Беше зряла, едра жена с неслизаща от лицето й с цвят на меласа усмивка, облечена в бяло от чехлите до тюрбана и накичена с каскада от заредени със символизъм огърлици. С опита беше станала мъдра. Говореше тихо, гледаше в очите и галеше ръцете на онези, които идваха при нея, за да намерят водач по пътя на несигурността.

Надникна в съдбата на Анита с интуицията си и с помощта на раковините бузюс — черупки от оракулските охлюви каури. Не каза какво бе видяла, тъй като нейната роля беше да вдъхва надежда, да предлага решения и да дава съвети. Обясни, че страданието не се подчинява на никаква цел, безполезно е, освен ако не бъде използвано за пречистване на душата. Анита трябваше да се моли и да търси помощ от Йемая, богинята на живота, за да излезе от затвора на спомените. „Твоят син е на небето, а ти си в ада. Върни се в света“, й каза. Посъветва сестрите Фариня да дадат време на Анита — в един момент плачът й щял да пресъхне, а духът й да се изцери. Животът надделява, понеже е жилав. „Сълзите са за добро, измиват отвътре“, допълни.

Анита се върна от Баия толкова безутешна, колкото беше тръгнала за натам. Затвори се в себе си, безразлична към грижите на семейството и на съпруга си, отчуждена от всички, с изключение на Биби. Отписа дъщеря си от детската градина, за да е винаги пред очите й, закриляна от нейната потискаща и изпълнена със страх обич. Задушавайки се в тази трагична прегръдка, Биби носеше сам-самичка отговорността да не позволява майка й да се подхлъзне безвъзвратно към лудостта. Само тя беше способна да изсуши сълзите й и да облекчи болката й с милувки. Научи се да не споменава братчето си, сякаш забрави за неговото съществуване, и да се преструва на весела, за да я развлича. Момиченцето и неговият баща съжителстваха с призрак. Анита прекарваше голяма част от деня, спейки или застинала в едно кресло, под наблюдението на някоя от жените в семейството, тъй като психиатърът ги беше предупредил за опасността да посегне на себе си. Часовете се нижеха еднакви за Анита, дните й се влачеха един след друг ужасно бавно и тя имаше прекалено много време да оплаква Пабло и своите неуспели да се родят деца. Може би сълзите й щяха да пресъхнат, както беше предрекла Мария Батиста, но не достигна време за това.

На Ричард му тежеше повече бездънното отчаяние на жена му, отколкото смъртта на бебето. Беше желал и обичал сина си, но не толкова, колкото Анита, и не бе успял да се привърже към него. Докато майката го хранеше на гръдта си и му гукаше непрестанно, припявайки му с обич, свързана с него чрез неразрушимата връв на майчиния инстинкт, той тъкмо започваше да го опознава, когато го изгуби. Беше разполагал с четири години, за да се влюби в Биби и да се научи да й бъде баща, но прекара само един месец с Пабло. Неочакваната му смърт го разтърси, ала много по-силно го нарани реакцията на Анита. Бяха заедно вече от няколко години и той беше свикнал с променливите настроения на жена си, която за броени минути преминаваше от смях и въодушевление към гняв и тъга. Беше се научил да се справя с непредвидимите душевни състояния на Анита, без да се вълнува, отдаваше ги на тропическия й темперамент, както го окачествяваше, когато тя не можеше да го чуе, защото иначе би го обвинила в расизъм. При все това обаче не можеше да й помогне в скръбта по Пабло, защото тя го отблъскваше — с мъка понасяше семейството си, а него още по-малко. Биби беше единствената утеха и за Ричард.