Исабель Альенде - Отвъд зимата

Ориентирайки се по разстоянието между дърветата, чиито натежали от снега клони се свеждаха към земята, Ричард подкара бавно по пътеката, която единствено той отгатваше, защото я беше изминавал и преди, криволичейки сред гората; Лусия го последва. На едно място се наложи да се върнат няколко метра назад, тъй като следата се изгуби за малко, а след това лексусът заседна в снега. Ричард слезе да разчисти с лопатата около колелата, после взе да инструктира Лусия как да бута с другата кола, което никак не беше лесно, защото се хлъзгаше. Тогава тя разбра защо субаруто трябваше да е отзад — бутането беше трудно, но теглене би било почти невъзможно. Операцията им отне половин час, а междувременно се стъмваше все повече и температурата падаше.

Най-сетне езерото се ширна пред очите им — огромно сребърно огледало, отразяващо сивосинкавото небе в абсолютния покой на сякаш нарисуван в Холандия зимен пейзаж. Пътеката рязко свършваше. Ричард слезе, за да огледа, повъртя се във всички посоки, като не откъсваше поглед от стръмната скала и накрая откри това, което търсеше, на около трийсет метра от мястото, където беше застанал. Обясни на Лусия, че там беше точката с необходимата дълбочина и че трябваше да избутат лексуса с ръце, защото би било много опасно да се опитат да карат дотам. За втори път Лусия разбра основанията на Ричард лексусът да върви пръв — в това тясно място не би могъл да изпревари другата кола. Бутането се оказа сложно, ботушите им затъваха в меката земя, на места колелата засядаха в снега и трябваше да ги освобождават с лопатата, а другаде се пързаляха по леда.

От горе скалата не се стори много висока на Лусия, но според Ричард това усещане беше измамно — от тази височина ударът и тежестта на автомобила щяха да разчупят леда. С усилие разположиха колата перпендикулярно на езерото. Ричард я нагласи на нулева скорост и двамата едновременно я бутнаха за последен път. Колата бавно се придвижи напред и предните колела увиснаха над бездната, но останалата част заседна в ръба на скалата с глух удар и автомобилът се залюля — три четвърти от него бяха на земята, а останалата част висеше във въздуха. Отново го бутнаха с всички сили, но не успяха да го помръднат.

— Само това ни липсваше! Хайде, помогни проклета таратайке! — възкликна Лусия и я ритна, а после се строполи запъхтяна на земята.

— Трябваше да наберем скорост от по-назад — установи Ричард.

— Прекалено късно е. Какво ще правим сега?

В продължение на няколко дълги минути, докато снегът ги засипваше, те се опитваха да успокоят дишането си и измерваха мащабите на бедствието, без да им хрумне никакъв изход. В този момент неочаквано автомобилът наклони предницата си с няколко градуса надолу и се плъзна броени сантиметри напред, влачейки се с мъка. Ричард разбра, че моторът затопляше и топеше снега под колата. Втурнаха се да помогнат на колата и миг по-късно лексусът потегли надолу и падна от скалата, сгромолясвайки се като смъртно ранен слон. От горе видяха как заби муцуна в езерото и за миг им се стори, че ще застине във вертикално положение, подобно на странна метална скулптура, но после чуха страховитото пукане, повърхността се пръсна като стъкло на хиляди парчета и колата бавно се гмурна с прощална въздишка, вдигайки вълна от ледена вода и късчета синкав лед. Онемели и вцепенени, очаровани, Лусия и Ричард я наблюдаваха, докато потъна погълната от тъмната вода и изчезна напълно на дъното на езерото.

— След един-два дни повърхността на езерото отново ще се е заледила и няма да остане следа — каза Ричард накрая, когато се изгладиха и последните вълнички във водата.

— До пролетта, когато ледът се разтопи.

— Тук езерото е дълбоко, не ми се вярва да я намерят. Никой не идва насам — каза Ричард.

— Ако е рекъл Бог — отвърна Лусия.

— Съмнявам се, че Господ одобрява каквото и да е от всичко, което направихме — усмихна се той.

— Защо не? Помощта за Евелин е акт на състрадание, Ричард. Можем да разчитаме на Божието одобрение. Ако не ми вярваш, питай баща си.

След смъртта на малкия Пабло седмиците и месеците се заредиха като лош сън, от който нито Анита, нито Ричард бяха способни да избягат. Биби навърши четири години и семейство Фариня отпразнува рождения ден прекалено тържествено в дома на нейната баба и нейния дядо, за да компенсират скръбта, която цареше в къщата на майка й и баща й. Момиченцето преминаваше от ръце в ръце през баба си и многобройните лели — прекалено мъдра, спокойна и разумна за възрастта си, каквато си беше открай време.