Исабель Альенде - Отвъд зимата

Нищо не можеше да спре обсадата на смъртта, но Лусия, ужасена от гледката на гаснещата си майка, се превърна в неин тъмничар, като я лиши от цигарите, нейното единствено удоволствие, тъй като смяташе, че те й потискат апетита и я убиват. Даниела, която притежаваше дарбата да долавя чуждите потребности и добрината да се мъчи да ги задоволи, отгатна, че въздържанието беше най-голямото мъчение за баба й. В онази година тя беше завършила гимназия, планираше да замине да учи в Маями през септември и посещаваше интензивни курсове по английски. Всеки следобед ходеше да види Лена и така освобождаваше за няколко часа Лусия, за да може тя да работи. Осемнайсетгодишна, стройна и красива, със славянски черти от предците си, Даниела редеше пасианси или сядаше в леглото на баба си да си пише домашните по английски, а в това време Лена дремеше с онова влажно похъркване, характерно за последните мигове. Лусия не подозираше, че Даниела доставя на баба си забранените цигари, носейки й ги контрабанда в сутиена си. Щяха да минат години, докато Даниела признае пред майка си своите породени от милосърдие грехове.

Бавното придвижване към смъртта обезоръжи упоритата омраза на Лена срещу съпруга, който я беше мамил, и тя можа да разговаря за него с дъщеря си и с внучката с едва доловимия останал й глас.

— Енрике му прости, сега е твой ред да му простиш, Лусия.

— Не му се сърдя, мамо. Почти не го познавам.

— Точно това, дъще, именно отсъствието му трябва да простиш.

— Всъщност никога не ми е липсвал, мамо. Енрике обаче искаше да има баща; много му беше мъчно, чувстваше се изоставен.

— Това беше така, докато беше малък. Сега разбира, че баща му не е бил лош, просто е бил влюбен в онази жена. Не е съзнавал какво ни причинява на нас, нито на нея и на детето й. Енрике го разбира.

— Какъв ли мъж щеше да бъде брат ми сега на петдесет и седем години?

— Продължава да е на двайсет и две, Лусия, и си е все същият възторжен идеалист. Не ме гледай така, дъще. На път съм да изгубя живота си, но не си губя разсъдъка.

— Говориш така, сякаш Енрике е тук.

— Тук е.

— Ох, мамо…

— Знам, че са го убили, Лусия. Енрике отказва да ми каже как, иска да ме убеди, че е станало бързо и не е страдал много, защото, когато го арестували, бил ранен, кръвта му изтичала и това го спасило от изтезания. Може да се каже, че е загинал в бой.

— Говори ли ти?

— Да, дъще. Разговаря с мен. До мен е.

— Виждаш ли го?

— Усещам го. Помага ми, когато се задушавам, оправя възглавниците, попива ми потта от челото, слага кубчета лед в устата ми.

— Но това съм аз, мамо.

— Да, ти и Даниела, но Енрике също.

— Казваш, че продължава да е млад.

— Никой не остарява, след като умре, дъще.

През тези последни дни на майка си Лусия разбра, че смъртта не е завършек, не е отсъствие на живот, а могъща вълна от океана, свежа и светла вода, която отнася Лена в друго измерение. Майка й се откъсваше малко по малко от твърдата земя и се оставяше да я грабне вълната, освободена от котва и земно притегляне, лека, прозрачна риба, подета от течението. Лусия престана да се бори срещу неизбежното и се успокои. Седнала до майка си, тя съзнателно дишаше дълбоко и бавно, постепенно се изпълваше с огромно спокойствие, с желание да тръгне с нея, да се остави да бъде повлечена и да се разтвори в океана. За пръв път чувстваше душата си като неугасима светлина, която вътре в нея я поддържаше; вечна светлина, неуязвима за желанията на земното съществуване. Намери точка на пълен покой в самия център на своето същество. Нямаше нужда нищо да прави, само да чака. Да накара да замлъкне шумът на света. Тя разбра, че именно по този начин майка й усеща близостта на смъртта и тогава изчезна ужасът, който я владееше, когато виждаше как майка й чезне и гасне като свещ.

Лена Марас издъхна в една от онези февруарски утрини, в които задухата на чилийското лято се задаваше от ранно утро. От няколко дни тя беше унесена, едва дишаща на пресекулки, задъхана, вкопчена в ръката на Енрике, а в това време внучката й се молеше сърцето й бързо да се предаде и тя да излезе най-сетне от тресавището на агонията. Лусия обаче разбираше, че майка й трябваше да измине последния отрязък със собствен ритъм, без бързане. Беше прекарала нощта, легнала до нея в очакване на развръзката, а Даниела беше полегнала на дивана в салона. Нощта им се стори много кратка. Призори Лусия се изми със студена вода, изпи чаша кафе, събуди Даниела и двете се настаниха отляво и отдясно на леглото. За миг Лена като че ли се върна към живота, отвори очи и ги насочи към дъщеря си и внучката си. „Много ви обичам, мили мои момиченца. Да вървим, Енрике“, прошепна. Затвори клепачи и Лусия усети как ръката на майка й се отпусна в нейните ръце.