Исабель Альенде - Отвъд зимата

Момичето кимна утвърдително, без да вдига глава от димящата чаша.

— Моят брат също бе убит — добави Лусия. — Казваше се Енрике и аз много го обичах. Предполагаме, че е бил арестуван, но нищо повече не можахме да научим за него. Не успяхме да го погребем, защото не ни дадоха останките му.

— Ссс…сс….сс…. сигурно ли е, че е мъртъв? — попита Евелин, запъвайки се повече от всякога

— Да, Евелин. Прекарах години, разследвайки съдбата на хора арестувани и после изчезнали като Енрике. Написах две книги на тази тема. Издъхвали са изтезавани или екзекутирани и телата им са били или взривявани, или изхвърляни в морето. Бяха открити също общи гробове, но малко.

С голямо усилие, запъвайки се на всяка дума, Евелин успя да каже, че нейните братя Грегорио и Андрес поне били погребани с дължимото внимание, въпреки че на бдението дошли много малко съседи, понеже се страхували от бандата. В дома на баба й запалили свещи и благоуханни треви, опели ги, оплакали ги, чукнали се с ром за тях, погребали ги с някои техни вещи, за да не им липсват на оня свят, и чели молитви девет дни, както си му е редът, защото девет месеца прекарва детето в утробата на майка си, преди да се роди, и девет дни са нужни на покойника, за да се прероди на небето. Братята й почивали в осветена земя, където бабата отивала всяка неделя да занесе цветя на гроба, а също и в Деня на мъртвите, когато им оставяла храна.

— Нито Катрин, нито моят брат Енрике ще могат да имат това… — промълви развълнувана Лусия.

— Душите, които не намират покой, идват да плашат живите — изрече Евелин на един дъх и без капка колебание.

— Знам. Посещават ни в съня ни. На теб Катрин вече ти се е явила, нали?

— Да… Снощи.

— Съжалявам, че не можем да изпратим Катрин с ритуалите на твоя народ, Евелин, но ще поръчам да й четат молитви в продължение на девет дни. Обещавам ти.

— Ва… ва. вашата…..ммм….айка моли ли се за ва. ва….вашия брат?

— Молеше се за него до сетния ден от живота си, Евелин.

Лена Марас започна да се сбогува със света през 2008 година не толкова поради болест или старост, а по-скоро от умора, след като беше търсила сина си Енрике в продължение на трийсет и пет години. Лусия никога нямаше да си прости, че не бе осъзнала колко потисната е била майка й; упрекваше се, че ако бе реагирала много по-рано, е можела да й помогне. Но тя бе усетила това чак накрая, тъй като Лена се бе постарала да крие депресията си от нея, а тя, заета със своите неща, не беше обърнала внимание на симптомите. През последните месеци, когато не можеше повече да се преструва, че иска да живее, Лена се хранеше само с бульон и малко зеленчуково пюре. Лежеше вечно отпаднала, само кожа и кости, безразлична към всичко освен към Лусия и внучката си Даниела. Подготвяше се да издъхне от слабост в резултат на недохранване по най-естествения според нейната вяра и разбирания начин. Молеше се на Бог да я прибере по-скоро при себе си и да бъде така милостив да запази достойнството й до края. Докато органите й бавно угасваха, умът й беше по-жив, по-отворен, по-чувствителен и присъстващ от всякога. Прие постепенното отслабване на тялото си с лекота и чувство за хумор, докато не изгуби контрол над някои функции, които за нея бяха абсолютно лични, и тогава се разплака за пръв път. Даниела успя да я убеди, че памперсите и най-интимното обслужване, което получаваше от Лусия, от нея и от медицинска сестра, която я посещаваше веднъж седмично, не представляваха наказание за минали грехове, а възможност да си спечели небето. „Не можеш да идеш на небето с твоето високомерие, бабо, трябва да се упражняваш в малко смирение“, й говореше гальовно. На Лена това й се стори разумно, примири се и спря да се бунтува. Скоро вече не успяваше да преглъща нищо повече от няколко лъжици кисело мляко и глътки чай от лайка. Фелдшерът подхвърли възможността да я хранят със сонда, но дъщеря й и внучката й отказаха да я подлагат на това мъчение — трябваше да уважат неотменимото решение на Лена.

От леглото си Лена се радваше на късчето небе през прозореца, беше благодарна, когато я миеха с навлажнена гъба, понякога искаше да й четат стихове или да й пускат романтични песни, на които беше танцувала в младостта си. Чувстваше се като затворничка в това изхабено тяло, но освободена от разяждащата болка по сина си, тъй като колкото повече дни минаваха, онова, което отначало беше просто предчувствие, мигновена сянка, едва доловима целувка по челото, започна да добива все по-ясни очертания. Енрике беше до нея, чакаше заедно с нея.